ПОЕЗИЯТА МИ ИЗБУХНА

Първан Прокопиев бавно отвори вратата и се изпъчи в рамката й. Клубът беше доволно пълен с дежурните културни дейци. Някои сърбаха сутрешното си кафе, други коментираха вчерашните новини, а трети просто се опитваха да отгатнат бъдещето пред себе си. Той прецени набързо ситуацията с масите и избра централната, на която седеше бай Георги. От опит знаеше, че именно бай Георги най-възторжено му се възхищаваше на поезията и даже го правеше гръмогласно и с вълнение, така че да се чуе до другия край на клуба.

А Първан Прокопиев тъкмо беше издал третата си стихосбирка. Нарече я “Полет над себе си”. Съдържаше двадесет и две стихотворения, посветени, както той обичаше да се изразява, на “възвишеността на духовното над застоя на битовното”.

Бай Георги също беше местен поет, но с едва една издадена стихосбирка, при това преди повече от двадесет години и то от партийната организация на циментовия завод, където тогава работеше. Заводът отдавна фалира, бай Георги престана да работи и всеки ден висеше от сутрин до вечер в клуба, за да изпие по две –три кафета и евентуално една ракия, ако някой почерпи. Този някой обикновено беше Първан Прокопиев и Бай Георги с радост го обливаше в хвалебствия заради това.

–     Как е бай Георги? – бодро подхвана Първан Прокопиев. – Има ли блясък в творческия ти тунел?

–     Амиии… – развълнува се бай Георги. – То то-то-този тунел го не поддд.ддд…държа никой бе, Пъ-пъ-пъ-Първанчо…

“Ех, ако бай Георги не заекваше”, помисли си Първан Прокопиев. После продължи:

–     Прочете ли ми най-после стихосбирката?

–     На най-най-най….най-хубавото съм. Де-де-деветото…

–     Ама то, бай Георги, ти и като четеш ли заекваш? Досега да си я прочел..

–     Ти си ге-ге-ге-ниален. И затова аз ги чета пппппп..по няколко пъти. Сега съм на де-де-де-деветото..

Първан Прокопиев изду бузи и махна на сервитьорката. Клубът беше внезапно утихнал и на културните дейци ушите червенееха. “Слушайте, слушайте, некадърници самозвани, слушайте и завиждайте!”, мислеше си той. После поръча две кафета за него и бай Георги.

–     Аз, междувпрочем, препоръчвам петнадесетото стихотворение. То е като балсам за душата. Прочети го бай Георги и тогава ще те черпя една ракия.

–     Аз още ссссссс…сега мога да го прочетттттт…та.

–     Не, не бързай…

–     На де-де де-де…

–     Знам, че си на деветото, не бързай!

Двамата звучно отсърбаха от кафетата си, след което бай Георги се присегна, хвана Първан Прокопиев за рамото и заговорнически подхвана:

–     Какво стана с не-не-не-не…

–     А, в неделя нищо не стана. Бях на пазара, купих си едни маратонки с ортопедични стелки, че с тоя артрит на тази златна творческа възраст…

–     Не, не-не-не…

–     Какво “не”?

–     За Не-не-недялка питах. Стана ли работата?

–     За Недялка?- сниши бързо глас Първан Прокопиев. После се огледа притеснено и продължи. – С нея имаме рандеву тази вечер. Първата среща мина добре. Душите ни се помирисаха и харесаха. Хапнахме по един сладолед след пазара, почерпих я едно кафе, четох й стихове. Тя е луда по поезията и в частност в мен. Не ми го каза, но го усетих. Знаеш ме какъв нюх имам към жените, бай Георги. Чета им желанията по негата в очите. Като рентген съм.

–     А що не си се ожжжжж…женил толкова години?

Първан Прокопиев изпусна леко въздух и не побърза с отговора. Вярно, че не се беше женил никога, но не защото нямаше възможност, а защото не искаше. Така го обясняваше на всички. Навремето той имаше една изгора, Ганка, с която ходеше във вечерния техникум цяла година. Тамън да стане годежа и Първан Прокопиев го взеха в казармата. Пехотинец. Когато се върна след две години, Ганка вече беше бременна от друг. Той я прокълна в съзнанието си и оттогава отстояваше веруюто, че жените са подли и недоизкусурени душевно създания. “Маята им не втасва, а бързо-бързо ферментира”, обичаше да пояснява той.

След Ганка последваха дълги сухи години, през които Първан Прокопиев смени няколко чиновнически длъжности и прописа стихове. Разпространяваха ги в общината. Стихосбирките му не се изкупуваха като топъл хляб, но това обикновено се случвало след смъртта на великите поети. Бай Георги винаги се съгласяваше с тази теза, повтаряше на Първан Прокопиев колко е гениален и отпиваше от ракията си.

С Недялка обаче нещо се случи. НЕЩО, което Първан Прокопиев не беше усещал от работническата Спартакиада пред 1977г., когато с Ганка имаха прощална вечер преди той да надене войнишкия шинел. Недялка се готвеше да се пенсионира като детска учителка. Обожаваше литературата и също киснеше с часове в Клуба на културните дейци. С други учителки и местни интелектуалки. Тя имаше и още едно странно хоби. Беше член на Ловно-рибарския съюз и обикаляше с другите ловджии да трепе пъдпъдъци и яребици. Мъж до себе си обаче нямаше и никой не знаеше защо.

Преди седмица Недялка първа заговори Първан Първанов на площадката пред клуба и с разтреперани ръце му поиска автограф на стихосбирката. Напомни му, че са учили навремето в едно училище и той е само една година по-голям от нея. Първан Прокопиев тогава се облещи, за да установи за себе си, че това е първата жена, която му иска автограф. Той се чудеше какво да напише, след което сложи очилата и надраска с големи букви: “НА НЕДЯЛКА. С ОБИЧ!”. После се подписа.

Вечерта той дълго се терзаеше за тази дума “Обич”. Обвини се, че е мекушав до степен на поквареност, да пише такива неща на една почти непозната жена. Когато обаче я видя на следващия ден на улицата пред клуба и тя го погледна с онзи влажен поглед, точно тогава Първан Прокопиев позна трептенията под кръста от далечната 1977г. Каза си, “неслучайно го написах, сигурно е такова”. Той нямаше как да знае, че е първият мъж обяснил се в обич на Недялка. Последва среща с ядене на сладолед и покана Недялка да вечеря в дома на Първан Прокопиев следващата вечер.

Веднага след срещата, Първан Прокопиев хукна обратно към пазара и купи един пресен шаран. Прибра се вкъщи, почисти го от вътрешностите и го остави да се изцеди за една нощ върху чиниите в мивката, че да му омекне месото. После поразтреби колкото можа дома си, изтупа килима и събра с кухненска гъба паяжините по ъглите и полилея. Замисли се дали да не измие и чиниите, но шаранът вече беше отгоре им.

–     И с кккккк…какво ще я гощаваш?- попита бай Георги.

–     Пълнен шаран с лук, домати и орехи. Майстор съм на това – самодоволно отговори Първан Прокопиев. – Взел съм и едно шише домашна ракия от комшията отдолу. Ще нарежа един едър розов домат със сиренце и пресен лук за салатка и една луканка за контражур. За десерт съм сложил да се изстуди едно шампанско. Остана от Нова година.

–     А след ша-ша-ша-шампанското?

Бай Георги се беше охилил с беззъбата си уста право в лицето на Първан Прокопиев, а веждите му заподскачаха  в синхрон като кардиограма.

–     Е, хайде сега – разпери ръце Първан Прокопиев. – Ти барем си женен човек, не се ли досещаш!? Че ще има нещо, ще има, но то може да се обясни само в рими и след това. За да стане хит в следващата ми стихосбирка. Знам само, че ще сложа ръка на коляното й, а другото ще избухне от само себе си.

–     То Недялка за избу-бу-бу-бухване винаги е го-го-го-това. Само като ти покаже пу-пу-пу-пу-пу…

–     Какво “пу-пу-пу”, бе? – разтревожи се внезапно Първан Прокопиев. Културните дейци напрегнато гледаха към тях.

–     Пу-пу-пушката й, бе. Нали е ло-ло-ловец. Де-де-де-деееба и това за-за-за-заекване.

–     А, ти пък! Няма да я пускам с пушката вкъщи.

–     А са-са-самолета ще се вдигне ли?

Културните дейци се закискаха, а Първан почервеня.

–     Ех, бай Георги, как само си изпусна  ракията за днес.

После стана и излезе.

Беше почти седем часа вечерта. Първан Прокопиев стоеше на прозореца и нервно гледаше към улицата. Недялка щеше да дойде всеки момент. Салатата стоеше нарязана на масата, до нея шише ракия, две чаши, две празни чинии и прибори. От кухнята се носеше миризмата на готвещата се риба. Първан Прокопиев усети, че нещо липсва, намръщи се и после се сепна: “Луканката. Бързо!”

Изстреля се към кухнята, грабна дъска, нож и почна да реже. Парчетата се търкулваха отдясно, а Първан Прокопиев хвърляше в устата си всяко второ от тях. “Не му е правилна формата”, обясняваше си той. Когато наряза луканката, установи, че няма повече чинии и се зачуди защо. После хвърли поглед в мивката и за пореден път се сети, че е забравил да измие огромна част от тях. Беше си го обещал още преди две седмици. Сега обаче нямаше време, а те вече бяха покрити допълнително с кръв и шаранови люспи. Щяха да му замиришат ръцете, а как с тия ръце да опипва Недялка под полата. Мисълта го разведри, трепетът от Спартакиадата помръдна и той ведро обобщи: “Майната им на чиниите!”.

Точно в този момент нещо забълбука в главата на Първан Първанов. Безпогрешно разпозна, че това нещо не е като онова НЕЩО, а много повече и много по-възвишено. Това бяха онези римувани строфи, които внезапно атакуваха мозъка му в най-неочаквани моменти. Поривът на духовното, което се извисява над застоя на битовното. Първан Прокопиев знаеше, че в такива моменти единственото от което се нуждаеше е парче хартия и молив. Всичко останало нямаше значение точно сега. То се претъркулваше зад хоризонта, за да отстъпи място на гениалния безмоторен полет на твореца.

Първан Прокопиев метна още две парчета луканка в устата си за вдъхновение и се защура да търси лист и нещо за писане. После трескаво започна да драска:

В душата ми се нещо буди.

То идва черни мисли да прокуди.

Боде те като камъче в обувка,

А е всъщност вопъл за милувка.

Зная, че това е Любовта!

Как тя си пасва с Гениалността!

В очакване на моята Недялка,

Сладко си похапвам аз луканка.

Той доволно погледна написаното и кимна одобрително. После осъзна, че без да иска е изял всичката луканка. “Хм – замисли се- тъкмо да не прекалява със солта”. Внезапно звънецът издрънча и Първан Прокопиев и НЕЩОТО едновременно подскочиха. Двамата паникьосано хукнаха към входната врата.

Недялка прелестно изпълваше рамката с усмивката си и с впита по тялото дантелена рокля, дълга малко до под коляното. Първан Прокопиев се опита да си спомни дали ханшът на Ганка не беше по-малък, но пък гърдите на Недялка със сигурност бяха по-големи и видимо пореха отвътре роклята като ледоразбивач. Той се приближи и нежно целуна Недялка по бузата, а тя изхълца. После я покани вътре.

Двамата седяха на масата и се гледаха в очите. Между влажните им ириси сякаш се образува един искрящ лазерен мост, който се пречупваше през шишето с ракия, разпръскваше се на всички посоки и изпълваше стаята.

–     Да пием! – подкани Първан Прокопиев

–     Да пием! – съгласи се цъфналата Недялка.

За няма и два часа двамата пресушиха шишето и преполовиха салатата. След всяка чашка Недялка заголваше с по няколко сантиметра роклята си, за да открие най-накрая колената си. Първан Прокопиев с радост установи, че няма разширени вени. Зададе дежурния си въпрос:

–     Кое е любимото ти стихотворение от третата ми стихосбирка?

Недялка сякаш това и чакаше:

–     Петнадесетото! Със сигурност петнадесетото! То е сякаш като балсам за душата ми. Чела съм го сигурно сто пъти. Особено вечер, преди лягане. Обличам се предвидливо по-леко, защото така ме разгорещява всеки път, че ми иде да си разкъсам дрехите и душата ми да литне нависоко, нависоко….

–     Ах – не издържа и изхлипа Първан Прокопиев, макар да не беше съвсем сигурен дали това е неговия глас или на НЕЩОТО.

Никой никога не беше се изказвал толкова ласкаво и най-вече, така правилно за неговите стихове. Още от времето на първите му стихосбирки. При това от устата на жена. На прекрасна жена. Най-прекрасната жена в живота му. По-прекрасна от Ганка. Прекрасната Недялка! Която не спираше:

–     Зная това стихотворение наизуст. То така ме вдъхновява, че ето на, миналата неделя на лова, докато си го декламирах на ум, утрепах две яребици и три пъдпъдъка. И в момента мога да го подхвана:

„Душата ми се скиташе във мрака,

Като една  нетленна Самодива.

Задъхано премина край далака.

Пое нагоре, където водопадът се излива.

Не бе река туй горе под небцето,

Що бълваше тез кървави потоци.

Пулсираше безпаметно Сърцето,

Изпускащо червени водоскоци.

Във миг Душата влюби се във него.

Прелъсти го там измежду ребрата.

Сърцето я пое, напук на свойто его,

И облада в екстаз Душата.

Насред дреболиите роди се чедо,

Кръстиха го Свободата.

Решетките от кост взриви то като торпедо

Разпръсна се навред из синевата.“  

Първан Прокопиев установи, че собствените му стихове, бликащи от устата на Недялка, са толкова утоляващи и страстни, че искаше още и още от тях. Затова я насърчи:

–     Моля те, кажи ми, какво още усещаш, когато четеш стиховете ми?

–     О, то е трудно за описване. Един Есенин бледнее пред тях. Да не говорим за Яворов. Понякога, като те чета, изпадам в такъв захлас, че ми иде да се обладая сама..

–     Още, още, говори ми още, Недялке!

–     Не спах три нощи, преди да се реша да ти се обадя в Клуба и да ти поискам автограф. Да имам нещо написано от теб. Да знам, че стиховете са за всички, но ето това, което ти ще ми напишеш, ще бъде само за мен. Дълго време те дебнах пред клуба, преди да седнеш с оня пелтек и …доживях! А това, което ми написа, ооо… То е …Да!

–     То е…

–     То е обич, мили ми Първане! Това изпитах! Чиста и неподправена обич! Избухваща внезапно и безусловна! Сякаш си я чакал цял живот и тя накрая те връхлетява и оставя без дъх.

–     Наистина звучиш като литератор.

–     Аз съм детска учителка, но нищо! Литературата ме прати при теб и при това, което сега изгаря сърцето ми.

При тези думи Недялка си стисна гърдите и те почти прескочиха деколтето. От порива Недялка без да иска събори вилицата на земята. Първан Прокопиев веднага се наведе под масата да я вдигне, но не се удържа и погледна право между краката й. Нещо се белееше в края на тунела от вълнисти бедра и Първан Прокопиев вече виждаше как тази белота стои захвърлена в ъгъла на стаята. Знаеше, че сега е момента да се обясни на свой ред в любов на Недялка и да й признае, че именно нея той е чакал цял живот. За нея той се е пазил толкова дълго. За нея той е писал гениалните си стихове, без да го осъзнава. Нея би приютил завинаги. Ех, колко още неща би й казал, ако имаше още малко ракия. Изправяйки се, той сложи ръце върху коленете й и я погледна отдолу.

Осъзна няколко неща. Първо, че е станал безсловесен и не знае как да продължи отттук нататък. Второ, че шаранът в кухнята вече прегаря. И трето, че от клякането и обаждащата му се простата, изведнъж му се припика. Опита се да преподреди в главата си приоритетите и усети, че ако продължи да се чуди, ще се напикае.

–     Знаеш ли – започна да се оправдава Първан Прокопиев. – Аз съм приготвил едно шаранче тука…с доматки, лучец и орехи. Ама ми мирише на готово. Ще отида да видя как е и ще го принеса.

–     Хммм, обичам шаранчета!

–     Наистина ли?

–     О, да! Всякакви шаранчета. Малки, големи, тлъсти…но най-вече пълни. Най-обичам пълните шарани. Хайде, покажи ми го този твой шаран, пък да видим от твоята кулинария дали ще избухна.

–     Ти… – за миг се сепна Първан Прокопиев. – Нали не си носиш пушката!? Аз щото…нали за онези яребици спомена…

Недялка се изсмя дрезгаво и продължи:

–     Ти си моята пушка! Ще те науча как да стреляш. После ще си направим едно стрелбище и ще стреляме до насита. До живот! Ще стреляме и ще пишем стихове! А докато ми ги рецитираш, ще ти готвя пъдпъдък, пълнен с чипс.

Първан Прокопиев изгрухтя доволно и се спусна към кухнята. Изключи фурната и отвори вратичката. Отвърте се изхлузи черен дим на изгоряло. “Майната му!” – рече си Първан Прокопиев и тръгна към мивката. Замисли се, дали това не е най-щастливият миг в живота му. Дали оттук нататък е началото на неговото приключение през Забравата на Любовта. Като онези двамата в “Любов по време на холера”, на които в момента не можеше да си спомни имената. Дали пък да не предложи точно сега на Недялка да се качат в лодката и да заплуват завинаги към слънчевия хоризонт.

Разбира се, нахлуха и едни други не толкова радостни, а по-скоро обезпокоителни мисли. Дали НЕЩОТО няма да прегори от вълнение като шарана. Дали ще отговори със същия залп на избухването на Недялка. Дали няма да си остане с едните стихове и хвалби. “Не”, махна с ръка пред себе си Първан Прокопиев, за да отстрани тези уродливи червеи на съмнението. “Аз съм Първан Прокопиев и нищо не може да ме спре в този момент. Само първо да се изпикая!”

Първан Прокопиев решително разкопча панталона си, извади НЕЩОТО и започна да пикае върху кървавите омазнени чинии в мивката.

В този момент, обезпокоена от тежката миризма на изгоряло, Недялка влезе в кухнята и го видя.

–  Боже, какво правиш?

–  Кой, аз ли? – учуди се Пъван Прокопиев. – Нищо, пикам.

– Ама защо в мивката?

– А, това ли? Ами, аз по принцип си пикам в мивката. Особено когато съм в кухнята. Пък и не само. По-близичко ми е. Освен това, клозетът ми от известно време е запушен… Та така, за по-удобно…

– Така, направо върху чиниите?

– А, не ги мисли тези чинии. Те са отпреди две седмици. Няма да ядем от тях.

Първан Прокопиев старателно изтръска НЕЩОТО и го прибра в панталоните си, след което закопча ципа. Обърна се към Недялка. От бълващата лазери нега не беше останало нищо. Очите на Недялка изстрелваха всемирния Ужас. С треперещ глас, тя едвам промълви:

–     Това не съм виждала и в детската градина. За тридесет години педагогически стаж!

–     Аз, всъщност… – Първан Прокопиев се чудеше какво да каже. – Всъщност, шаранът изгоря.

–     Опикай го да го загасиш! Трябваше да си взема пушката!

След тези думи гневната Недялка рязко се обърна, но залитна и се подпря на вратата. После стъпи по-уверено на крака и тръгна към чантата, която стоеше отстрани на дивана. Започна да тършува и извади третата стихосбирка на Първан Прокопиев, озаглавена “Полет над себе си”. Отвори на първата страница с посвещението му, извади химикал и под “НА НЕДЯЛКА. С ОБИЧ!” дописа “От Пикльото”. Затвори книжката, метна я към него и без да каже нито дума повече, затръшна входната врата зад себе си.

Първан Прокопиев дълго стоя прав между кухнята и всекидневната. Погледна към захвърлената стихосбирка в краката си. После съзря едно издайническо тъмно петънце отпред на панталоните. Оставено от НЕЩОТО. Обърна се към изгорелия шаран. До него стоеше листчето с по-рано изписаните стихове. Първан Прокопиев въздъхна, взе го и отиде до шкафа, откъдето извади новогодишното шампанско. Отвори го и си сипа една чаша. Отпи от нея и зачака.

Нещото не закъсня. Онова другото нещо. Първан Прокопиев кимна благодарно и написа за поколенията поредните си строфи:

Отиде си от мене Любовта,

Остави ме облян в тъга.

Сам сред несъвършената мая.

Осъзнал, че това не беше Тя.

Моята поезия обаче не е залъгалка

За такива като Ганка и Недялка!

Как може, господи, заради едното пиканье,

По дяволите да отиде цялото ибанье!