БАРДАК НА ГРОБИЩАТА

Оставаха му може би тридесетина километра. Поне така показваше навигацията на стъклото. Беше тръгнал от София много рано сутринта. По план пътят трябваше да продължи девет часа или десет с почивките. На сръбско-унгарската граница обаче му се наложи да чака близо два часа. Надменните маджари не си даваха много зор, а и държаха да си наврат носа в багажника на всеки автомобил. Ей така, от чисто шенгенско високомерие.

В неговия случай граничарят прояви любопитство колко алкохол пренася и на какво ухае така хубаво от колата. Димитър му посочи еднолитровата бутилка с ракия, торбата с луканките и корите за баница. Точно каквото трябваше да занесе на Вацлав. Унгарецът го изгледа с леко повдигнати вежди, позамисли се дали да каже нещо, но се отказа и му махна да затваря багажника.

И ето, вече дванадесет часа той шофираше. Току-що беше навлязъл в Словакия, за което му подсказа единствено табелката, знамето и стария изоставен граничен пункт. Очите му се бяха смъкнали на нивото на носа и от известно време се прозяваше като бабуин в зоопарк. Наду музиката, за да не задреме. Още малко, Банска Бистрица е на няма вече двадесет и пет километра.

За да запази свежо съзнанието, Димитър разви за пореден път в главата си сценария на предстоящата среща с Вацлав. Не бяха се виждали от десет години. Последната им среща се случи на семинара на архитектите в София. След като преди това се бяха запознали на друг един семинар в Рим. Където се напиха като говеда с уиски и италианско розе и се сприятелиха завинаги. Писаха си няколко писма, а когато Вацлав ненадейно цъфна в София, донесе на Димитър от прочутото словашко овче сирене и суджук от муфлон. Пак се напиха като говеда, този път с домашна ракия. На сутринта Вацлав повърна и си поиска едно шише ракия за из път.

Когато Димитър разбра, че го пращат в командировка в Банска Бистрица, подскочи от кеф. Та там живее именно Вацлав. Ще се настани в хотела и ще му отиде на гости. Имаше и втора планирана нощувка, но кой знае, може да не е в хотела, а в някоя кръчма до сутринта. Обади се по телефона и словашкият му приятел зачурулика от щастие. Поръча си ракия, луканка и от онези кори, от които жената на Димитър направила мазна баница против махмурлук. Димитър чинно напазарува всичко. Ех, какъв купон се очертаваше, само да не заспи! Още малко…

Вече се смрачаваше и нямаше почти никакъв трафик. За последно Димитър се размина с насрещна кола може би преди пет километра. Автомобилът му навлезе в поредното словашко село. Вдясно имаше църква с прикрепеното към нея неизменно гробище. Вече във второ поредно село гробището се намираше в двора на църквата. Католиците са практични хора.

Нямаше начин огромното сърце да не попадне в полезрението му. То направо щеше да му избоде очите. Светеше в червено на покрива на сграда, построена в самия църковен двор. До сърцето неоново блестеше друг надпис: “EROTIC CLUB”. Какво, по дяволите, е то…

Тряс! Колата сякаш пропадна вдън земя. Димитър полетя надясно и едвам успя да овладее волана. След първоначалния шок, той се досети, че неволно е напуснал пътното платно и в момента десните му гуми оряха калта в канавката между пътя и тротоара.

Успя криво-ляво да спре, килнат на една страна. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Ръцете му трепереха. Всичката дрямка сякаш също пропадна в канавката. Димитър почака няколко секунди, докато пулсът му се успокои. После пусна волана и разпери пръсти. Още трепереха. Пое дълбоко дъх и поде колкото му глас държи:

– Деееба мамка му стара! Деееба тоя смотан късмет. – Погледна към надписа върху сградата и продължи: – Деееба и тоя бардак, дето са го хакнали баш на гробищата! Деееба и тая тъпа глава, дето не може да си държи погледа напред едни никакви двадесет километра още!

Олекна му малко. После се набра на лявата врата и с усилие я отвори. Поради наклона, тя на няколко пъти се затваряше обратно, като последния път му защипа пръстите на лявата ръка. Димитър нямаше как да не отбележи:

– Деееба и тая лява врата!

В този момент нечии ръце отвориха шофьорската врата и го издърпаха отвътре. Когато излезе, Димитър огледа спасителя си. Поп. Свещеник. Епископ. Или каквото там се казва по католическите традиции. Независимо от здрача, личеше, че е около четиридесетгодишен, необикновено як и с рехава рядка брада. Килимявката не можеше да скрие, че главата му е плешива или поне обръсната. Говореше неразбираемо, но общите езикови славянски корени помогнаха да се схване основния смисъл. А именно, че попът също се тюхкаше как колата така нелепо паднала с десните си гуми в тая тъпа канавка, баш пред църквата.

– Ох, и аз това викам! – тъжно въздъхна Димитър и отчаяно разпери ръце.

Спасителят му сякаш подскочи:

– Я, ти си българин!? Боже, как не видях номера на колата.

– Ама ти…вие…

– Да, да, точно така. Българин съм. Живея тук от десет години. Станах свещеник. Това е моята енория и…, за съжаление, канавката на моята църквица. Павел се казвам, приятно ми е. А вие? Димитър? Какво хубаво име! Ех, колко е приятно да се запознаеш със сънародници. Ах, да, по тъжен повод, ама…дето се вика, пак е повод. Я да видим колата!

Отец Павел пъргаво почна да обикаля покрай колата, клякаше, ставаше, накрая хвърли килимявката, метна се чевръсто на земята в стойка за лицеви опори и си навря муцуната отдолу. Мърмореше нещо, от което Димитър започна да се притеснява.

– Какво става?

Попът се изправи. Изтупа расото и си сложи килимявката:

– Имаш късмет! Предният мост е здрав. Сложил си броня и тя е предпазила картера и двигателя от поразии.

– Ами, тя колата е служебна, аз даже не знаех, че има броня отдолу…

– Обаче гумите ти са се спукали, катализаторът ти е счупен и тръбата на ауспуха се е скъсала. Айде, катализаторът не е проблем, то и без туй само тормози двигателя. Ще се сложи нова тръба на ауспуха и гумите ще се оправят. Сега, делово. В съседното село има автосервиз. Познавам собственика, свестен е. Но вече е затворил. Има репатрак. Утре сутринта ще изтеглим колата, ще я натоварим на репатрака и ще я отремонтираме.

– Ужас. Чак утре!? А вие откъде разбирате толкова от автомобили?

– Бях автомонтьор в България.

Димитър го изгледа с увиснало чене. Сети се, че трябва да звънне на няколко номера и затършува телефона из джобовете. Не го намери. После си спомни, че за последно го беше оставил на дясната седалка. Значи вероятно трябваше да е някъде в колата. Отвори с усилие шофьорската врата и се опита да надникне. Отец Павел го хвана за рамото:

– Какво има?

– Ами, телефонът ми е някъде в колата. Беше на дясната седалка, сега сигурно е там долу по ъглите. Трябва спешно да звънна няколко телефона.

Попът се замисли:

– Хм, вероятно е паднал някъде долу до предната лява врата. Само че тя е затисната от канавката. По-добре не влизай, да не направиш по-голяма беля – при което се намръщи. – Ох, добре! Айде ще звънна на моя човек да дойде още сега и да ти издърпа колата. В зор си, виждам. Но ще трябва да го почерпим, нали?

– Да, да…разбира се…

С пъргаво движение божият служител бръкна дълбоко под расото си и извади оттам мобилен телефон. Набра някакъв номер и след малко заговори на чист български език:

– Ало, Кире! Абе, отец Павел те безпокои. Имаш ли минутка?… Добре. Виж, сега! Един наш сънародник, софиянец като гледам, е закъсал с колата. Падна в канавката точно пред църквата. Няма „Стига, бе!“, истината ти казвам. Спешен му е случаят на човека. Можеш ли да дойдеш с репатрака да го издърпаш? Хайде, моля ти се! Той ще почерпи. Готов е на всичко, човека…Благодаря ти много, братле! След двадесетина минути те чакаме…Готов си! – и попът засия срещу Димитър.

– Какъв е този Кире?

– Как какъв!? Българин. Като мен и теб!

– Много българи в тия словашки села.

– Ами… – отец Павел разпери ръце настрани. – Какво да се прави, славяните се привличаме като крастави магарета, ха-ха. Всъщност, с Кирето работихме в България като автомонтьори. Аверчета бяхме, дето се вика. Дойдохме тука преди петнадесет години да си пробваме късмета. Той отвори сервиз в съседното село. На мен пък пет години по-късно ми се отвориха очите за Господ и ето, преместих се тука и станах свещеник. Местният пастор беше умрял година по-рано и трябваше някой да го смени.

Димитър се замисли:

– Не трябваше ли да завършите първо богословие?

– О, аз го завърших преди известно време в Братислава. Задочно – при което попът го хвана за рамото. – Аз ви предлагам да не стоим тука на шосето, че може да ни удари някоя кола. Дайте да влезем вътре и там да изчакаме Кирето. После ще говорим за богословната образователна система.

Докато Димитър се усети, отчето го хвана под ръка и го понесе към двора на гробищата. Влязоха в него, след което свиха по една къса алея между надгробните плочи, водеща право до сградата с надпис “EROTIC CLUB”. Димитър се сепна:

– Къде ме водите?

– Как къде!? Вкъщи!

– Ама тук пише, че е еротичен клуб…

– Еротичен клуб, публичен дом, къща на щастието… Много наименования може да се кажат и все са верни. Ха-ха.

– Защо тук?

– Защото тук живея. На първия етаж. Дамите са на втория. Аз, междувпрочем, държа да ви запозная с тях. Много са изискани. Мисля, че Хана е в момента на смяна. Страшен ерудит. Учила е философия. Може с часове да си говорите за Кант, Фройд и Ницше. А какви работи прави в леглото, ако знаете! – при което отец Павел се спря и театрално се прекръсти по посока на църквата, която се намираше в другия край на гробищата.

Последното дойде в повече на Димитър и той отстъпи назад. Отчето го изгледа учудено:

– Какво има? От какво се страхувате?

– Страхувам се дали не сънувам. И дали не съм умрял там в канавката, та сега да ми се привиждат небивалици.

– Небивалици?

– Колкото искате! Бардак в гробищата. Поп, българин при това, бивш автомонтьор, който живее в бардака. Друг българин, който идва с репатрак от съседното село. Курви, завършили философия…

– А, не! – гласът на отец Павел изведнъж стана тенекиен и суров. – Само без да се обиждаме. Хана и другите не са курви, а куртизантки. Има огромна разлика. И ако нещо не ви харесва, може да си ходите на секундата. Аз не съм ви карал да се заплесвате по рекламните пана и да падате в канавки. Искам да ви помогна, а вие ме нагрубявате.

Димитър явно не очакваше подобен рязък тон и се смути:

– Разберете ме, това е нереално. Вие сте поп и ме водите в бардак на гробищата.

Гласът на попа стана по-тих и дрезгав:

– Добре! Няма да ви притеснявам повече. Ще ви изпратя обратно до канавката, там може да спрете на стоп някой ваш колега и да му поискате помощ. Само да се обадя на Кирето да не идва.

Отново заметна полите си назад и извади телефона. Набра номера и се провикна:

– Ало, Кире…

Димитър сам не разбра как се метна на ръката на попа и изтръгна телефона. После отново се дръпна назад:

– Извинявайте, извинявайте! Просто съм в стрес. Не звънете на Кирето. Нека дойде и издърпа колата. Много се извинявам. Не зная какво говоря. Нека влезем вътре. Ъъъъ….много искам да се запозная с Хана.

Отчето го изгледа изпитателно, след което на лицето му бавно се разтегна доволна усмивка.

– Дооообре! Само, ако може телефончето да ми върнете.

– А, да. Разбира се. Ето!

– Да влизаме! – отчето отвори вратата и от прага се провикна: – Ханааааа!

Първият етаж се оказа с доста голямо преддверие, облепено с будоарни червени тапети, в дъното на което се намираше нещо като рецепция. С бар-плот и високи столчета пред него. Димитър успя да забележи, че на стената зад плота имаше подредени на рафтове множество бутилки с алкохол. Докато разглеждаше, попът му даде знак да седне на едно от столчетата и да почака. Самият той се шмугна в една врата отсреща.

Димитър се покатери върху най-близкото столче и зачака. Отгоре се чу лек тропот на токчета и някой заслиза от втория етаж. Стълбището се падаше встрани от импровизирания бар. След малко се появиха разголените крака, а после и полуоблеченото тяло на самата Хана. Димитър преглътна на сухо.

Хана беше около 30-годишна добре сложена блондинка, със зелени очи. Косата й бе вързана игриво на две плитки отстрани. Лицето излъчваше тийнейджърска закачливост. Беше наметнала някакъв розов пеньоар, който не можеше да прикрие съвсем щръкналите й неголеми гърди. Надолу тялото й не беше нито пълно, нито слабо. Във всеки случай имаше дълги стегнати бедра.

Тя се покачи плавно на столчето срещу Димитър, колкото да го информира, че отдолу е също с розови бикини. Прозрачни и разкриващи гладко обръснатите й срамни устни. Слабините го заболяха. Хана кръстоса крака.

– Хана! – представи се тя. – От България ли сте?

– Да – при което Димитър едва не падна от столчето си. – Димитър…Митко, приятно ми е!

– Много обичам да си общувам с българи. Вие сте по-друга категория хора.

– В смисъл?

– В смисъл, че сте по-различни от словаците. И не толкова скучни и предвидими като тях.

– Простете, вие имате акцент, но говорите почти съвършено български език. Как…

– А, това ли? Завърших философия в Софийския университет преди пет години. Бях я записала, след като един интересен българин ме свали на плажа в Китен. Там празнувах завършването на гимназията. Малка бях, влюбих се в него и заживяхме известно време в София. Аз се записах в университета, а той скоро ме смени за една по-възрастна от него разведена англичанка с две деца. И замина на Острова. Както казах, българите сте непредвидими. Но не му се сърдя. Един друг непредвидим българин ми отвори очите няколко години по-късно.

– Имате предвид….

– Да, отец Павел. Или Павката, както ние си го наричаме. Да ви сипя питие?

– Ох, не знам… Всъщност, тази вечер едва ли повече ще шофирам, така че…

На Димитър въобще не му се пиеше, но усети, че буквално умира от една друга жажда. Да попие от мига, в който Хана отново ще разтвори крака, за да слезе от столчето.

И ето, отново! Розовите прозрачни бикини на кратък кадър. Гладко обръснатите срамни устни. Дзак! Дългите плътни бедра. Пеньоарът се заметна. Хана отиде зад бар-плота и посочи средния рафт.

– Водка? Полска е. „Зубровка“. Аз пия от нея.

– Прекрасно, благодаря!

Наля по малко на двамата и се върна с чашите на столчето си. Димитър изживя поредните пет секунди на екстаз. Чукнаха се и отпиха. Алкохолът триумфално премина по хранопровода. Затопли стомаха му.

– Нека да попитам – прокашля се той. – Как така, вие, с философско образование, станахте, така да се каже, хм…куртизанка?

Хана се усмихна, при което Димитър разбра, че освен всичко останало, има прекрасни равни и бели зъби.

– Логичен въпрос! – при което Хана се заигра с едната плитка и погледна Димитър право в очите. – Когато се върнах в Словакия, станах асистент по философия в един нов университет в Рожомберок. Заплатата ми беше малка и такава си остана в следващите две години. Едвам свързвах двата края. Тогава една бивша съученичка ми каза за новия еротичен клуб тук. В началото се изсмях. Но тя ми каза: „Почакай само да се запознаеш с отец Павел“. Реших от чисто любопитство да го строя, дойдох тук, срещнах се с него, поговорихме близо час и още на следващата седмица подадох молба за напускане без предизвестие. Пренесох се тук. Няма да крия, че и парите не са никак зле.

Димитър повдигна вежди:

– Какво толкова те убеди да го сториш? Освен парите, разбира се.

– Концепцията на отец Павел. С него имахме, така да се каже, задълбочен философски спор. Не крия, че Фройд ми е любимец, просто защото е лесносмилаем и логичен. Но отец Павел като че ли доразви неговата теория за секса. Според него сексът може да допринесе за нов социален ред и да въздигне в едно по-високо ниво религиозната отдаденост и търпимост.

– Как? Като се построи бардак на самите гробища!?

– И аз така му казах в началото. Но той беше изключително логичен. Душата е вечна, а тялото преходно. В сегашния си живот ние имаме временни тела и Бог ни е отредил да се грижим за тях, преди да се възнесем в небитието. Душата е доволна и смирена, когато тялото е възнаградено подобаващо. Телата получават най-пълно своето щастие именно чрез секса. Затова и Павката е построил еротичния клуб точно на гробищата.

– Павката го е построил!?

– То иначе няма как да не е на гробищата. При католиците гробищата се намират в двора на църквата. Не е като при вас, да си погребвате близките извън града, зад сметището. Отец Павел искаше точно това – клубът да е близо до църквата. За да разберат хората, че телесното щастие не е забранен плод, а богоугодно дело. И Бог им се радва отгоре.

– И мастурбира вероятно…

– Нека не богохулстваме. Както виждаш, и в гробищата и тук, човек може да си полегне. Там ще се извиси духовно, а тук – телесно.

– Ще се освободи и на двете места. Но в различно агрегатно състояние. Некрофилия предлагате ли като специална оферта?

– Добро чувство за хумор имаш. Явно ти харесва да си бъбрим. Аз пък бях решила, че искаш да те освободя от някои натрупани течности.

– Ъъъ… Какво!?!?

Вратата отсреща се отвори и в преддверието се появи отец Павел. Или по-точно Павката, защото се беше преоблякъл. На мястото на расото и килимявката сега стояха изтъркани джинси, избеляла черна тениска на „Motorhead“ и гангстерска плетена шапка. Лицето му ги дари с добродушна усмивка.

– Виждам, че си бъбрите за нашия нов социален ред. Хана, налей ми и на мен едно!

Хана отново бавно се смъкна от столчето. Щрак!

Тримата отпиха от чашите и Павката примлясна от удоволствие.

– Това, което вероятно не ви е казала Хана, е че откакто се появи еротичния клуб, в селото изчезнаха всякакви семейни кавги, изневери и тем подобни. Заживяхме като едно отдадено на Бог и телесната наслада братство. Даже от съседните енории ни завиждат.

– Е, как така са изчезнали изневерите!? Нали това е място точно за изневери – учуди се Димитър.

– Изневерите са на духовно ниво. Можеш да изневериш на Бог или на любовта към ближния. Когато тялото е удовлетворено, духът не мисли за изневяра. Откакто мъжете от енорията редовно посещават клуба, спряха да се заглеждат по комшийки. Тук има от всичко, което разпалва плътското въображение. И жените им са доволни. Съпрузите им са по-отдадени вкъщи, когато минат оттук. Не е необходимо даже да се изповядват. Пък, ако толкова искат, ей къде е храма, на сто метра.

Няколко вълнообразни линии прорязаха челото на Димитър. Те не кореспондираха с правите вектори, които образуваха стройна и изпълнена със симетрия паяжина в съзнанието му. Съзнание, в което маршируваше безупречната логика на архитекта.

– Не съм много религиозен, но все пак имаше строги божи заповеди. Не прелюбодействай, не пожелавай жената на ближния си…

Павката сякаш беше подготвен и за този въпрос, защото нетърпеливо отпи от питието и се прокашля:

– Ти какъв си по професия?

– Архитект.

– Виж сега, непросветени мой приятелю! За да построиш една сграда, трябва да й проектираш първо стабилни основи. Нали така? А така! Тъй е и с Библията. Тя поставя основите на обичта към Господ, върху които ние, смъртните, трябва да надградим, за да бъдем благословени от него. Понякога трябва да се импровизира. Чел ли си за кръстоносните походи?

– Горе-долу…

– Когато папа Урбан Втори изпровожда Първия кръстоносен поход със заръката да отвоюва Свещения Йерусалим, той заклева рицарите да не се страхуват от убийство на неверници. В това число, не само мюсюлмани, но и евреи, православни, всякакви. Стига да не са католици. Както се случва, междувпрочем. Рицарите превземат Йерусалим с цената на много насилие и убийства. Но освобождават Божия гроб за повече от сто години. Такова е било времето и Господ е подложил рицарите на такова изпитание на духа. С иррационални действия. Аз съм по-скромен. Като пастор не проповядвам убийства по изключение, нито да пожелаваме жената на ближния си. А да пожелаваме любовта от ближния. Защото Бог е любов. И след като Бог е навсякъде, в душите и сърцата, значи е и в гащите. Прости ми грубия израз.

– Не бях се сетил…

– Сегашното време е такова, синко. Глобализация, хомосексуализъм, родител едно, родител две. Трябва да върнем вярата в мъжкото и женското начало. Онова от градината на Едем. Иначе след сто години ще се превърнем в безбожно племе от хермафродити.

– Добре де, ами полицията? Църквата?

– А, те са ни редовни клиенти. За полицаите има отстъпка. А между двадесети и двадесет и трети всеки месец ползват услугите безплатно.

– Защо?

– Защото получават заплати на двадесет и пето число. Да не се чувстват пренапрегнати. Виж, с епископа имахме малко проблеми. В началото като разбра за клуба, беше чел някакви проповеди срещу мен, но после го поканих да посети енорията. Запознах го и с Хана. Вече му е любимка. Почти всеки месец се отбива. Не вярваше, горкият, че на седемдесет години ще бъде такъв любовник.

– Как успя да построиш клуба? Това е масивна сграда, на два етажа…

– Нали ти казах, че с Кирето бяхме автомонтьори. Ама много добри автомонтьори.

Телефонът на Павката иззвъня и той скочи от стола си.

– Като говорим за вълка, ето че звъни. Сигурно е отвънка – и отец Павел излезна. Димитър на мига го последва.

Десет минути по-късно тримата оглеждаха колата. Беше извадена от канавката с помощта на теглича към репатрака. Предните десни гуми действително се бяха сплескали като настъпана дъвка. Кирето обясни, че може на мига да натовари колата и да я закара в сервиза. До утре на обяд щял да махне счупения катализатор, да смени тръбата на ауспуха и да оправи гумите. Други щети нямало. Димитър нещо се усъмни и се обърна към Павката:

– Може ли да му се вярва? Гарантирате ли за него? Все пак, колата е служебна.

– Не забравяй, моето момче, че разговаряш със свещеник.

– Да, разбира се – смути се Димитър.

– Утре на обяд ви я доставям тук оправена – увери го и Кирето.

Димитър се дръпна настрана и разгледа намерения си телефон. От инцидента се беше пукнало стъклото на дисплея, но не фатално. Тръгна да звъни на жена си, но се отказа. Обади се първо на шефовете, съобщи им за лекия инцидент и ги помоли да пратят факс на словашките партньори, че срещата ще се проведе утре. Вместо сутринта – в късния следобед. После набра телефона на Вацлав. Той вдигна на секундата. Димитър му обясни какво се е случило. Разказа и къде се намира – един бардак насред гробищата във второто или третото словашко село след унгарската граница. Вацлав отсреща възкликна:

– Боже, разбира се, че го знам. Чакай ме там. Идвам до половин час. Само да обясня на Марта, че случаят с теб е спешен.

Преди Димитър да каже каквото и да е било, Вацлав затвори слушалката. Павката го изгледа изпитателно:

– Чакаме ли някого?

– Да, един мой приятел от Банска Бистрица. Трябваше да се видя тази вечер с него. Каза, че ще дойде. Знаел къде се намирам.

– Аха.

– Само да взема една торба от багажника. Вътре имам едни неща за моя човек, трябва да ги сложа в хладилника за през нощта, за да не се развалят.

– Хм.

Тримата отново седяха на високите столчета и отпиваха от питиетата. Павката разсеяно барабанеше с пръсти по плота. Хана изгледа лукаво Димитър и се заигра с другата плитка.

Слабините му отдавна се пържеха в палмово масло. Не знаеше какво следва и как да реагира в такава ситуация. Никога не беше ходил в публичен дом. Павката сякаш бе разгадал това, защото очите му излъчваха съчувствие. И защо, по дяволите, Вацлав се бави!?

В същия момент Вацлав отвори рязко вратата. Взря се в тримата, след което широко се усмихна и разпери ръце:

– Митко! Приятелю!

– Вацлав! Най-после!

Димитър и Вацлав здраво се прегърнаха и затупаха по гърбовете. Няколко секунди ръмжаха от удоволствие, след което Вацлав се отдръпна от приятеля си и погледна към Хана.

– Хана, слънчице! Как си? Здравейте, отец Павел!

Димитър отстъпи назад:

– Познаваш ги?

– Разбира се – намеси се Павката. – Вацлав е наш редовен клиент. И също голям почитател на Хана. От многобройните. Е, аз затова останах. Да се запозная с приятеля от Банска Бистрица. Но виждам, че е и мой стар приятел. Сега, гълъбчета, аз се оттеглям в покоите си. Имах тежък ден. Забавлявайте се! Заведението черпи!

Свещеникът понесе рокаджийската си тениска към вратата отсреща и преди да я отвори се обърна:

– Ако знаете как ви завиждам! Каква нощ ви чака вас тримата! Но – и отчето тържествено се прекръсти. – Завистта е грях, да ме прости Господ! Обещавам повече да не завиждам, но си пожелавам да сънувам какви ги вършите на леглото.

Вацлав не спираше да говори и да обикаля около приятеля си. Разказваше припряно за работата си, за Марта, за това как се радва, че точно тук се виждат.

– Аз много се чудих дали да не те доведа точно тук. Но ето, че съдбата ни събра.

– По-точно, канавката.

– И още по-точно, когато Хана е на смяна – при което Вацлав посегна към пеньоара на Хана и откри голите й гърди. – Кажи ми, Митко, виждал ли си толкова щръкнали зърна? Та те не спадат никога. Тази жена е постоянно възбудена и готова за любов.

– Да, да. Ние вече си поговорихме за Любовта. А също и за Бог, философия, иррационални религиозни похвати и така нататък.

– Аз мисля – хитро затвори едното си око Вацлав. – Че това „така нататък“ ще го изпълним подобаващо със съдържание.

– В смисъл? – обърка се Димитър.

– В смисъл, че няколко пъти сме се напивали и ако пак го направим, няма да е нищо ново. А сега с Хана можем да направим една невероятна тройка.

– Тройка? С Хана?

– Не ти харесва Хана?

– Не…не, напротив. Удивителна е. Просто… Абе, просто, всичко ми идва в повече и наведнъж. Съзнанието ми не може да го усвои. Марта знае ли?

– Марта знае, че съм с най-добрия ми български приятел и ще се върна чак на другия ден с махмурлук. А, като каза Марта, носиш ли ми кори за баница?

– Разбира се. Нося още ракия и луканки.

– Жестоко! Защото след като Хана ни извади вътрешностите, ще трябва да похапнем и пийнем сериозно. А, и да звъннеш на жена си да ти каже рецептата за онова, как беше, бу..ба…

– Баница!

– Точно така!

Както си беше с разголени гърди, Хана застана между двамата и ги погали по коремите в долните им части.

– Тъй като вече минава девет часа, аз се качвам да се приготвя и ви чакам! – след което грациозно започна да изкачва стълбите.

Димитър жадно преглътна под нея. Очите му капеха от желание. Но пак се засуети:

– Виж, Вацлав, никога не съм посещавал подобно място. Не зная дали ще се получи. Че тройка чак…

– Оооо, не се притеснявай! Хана си знае работата. Представи си само – нашето приятелство ще бъде скрепено с една изумителна тройка!

– На гробищата!

– Ще отнесеш в България невероятни спомени.

Двамата приятели се прегърнаха през рамената и тръгнаха бързо по стълбите нагоре.

Минаваше полунощ. Отец Павел наметна коженото си палто и излезе в двора. Тръгна между надгробните плочи. В дъното до самата църква проблесна цигара. Свещеникът се насочи право натам. Пътьом и той запали цигара. В тъмното двата силуета проведоха тих разговор:

– Как е катализатора?

– Нищо му няма. Здрав е.

– Супер! Ще изкараме някой лев и от него. Нека си мисли, че е счупен. Сложи ли стоката?

– Да, както се разбрахме. Два пакета залепих под предния калник и два отзад над амортисьорите.

– Здраво ли ги залепи?

– Няма мърдане.

– Сложи ли червен пипер?

– Да, обработих ги. Граничните кучетата нищо няма да подушат.

– Добре. Утре ще пратя криптирано съобщение до моите хора. Ще им пиша номера на колата, фирмата по талон, адреса и датата на влизане в България. Те ще си я намерят в София и ще си вземат стоката.

– Друго нещо?

– Купи една бутилка водка на капитан Хърдел!

– Пак ли?

– Човекът свърши страхотна работа. Каза ни навреме, че границата минава българска кола. Освен това ме осведоми, че няма да има офанзиви по границите близките дни. Та и аз имах време да се подготвя.

– Ти сигурен ли си, че софиянчето не е видяло шиповете?

– Сигурен съм. Аз нарочно запалих сърцето на клуба, за да му отвлека вниманието. И той, милият, бам! През шиповете. Само това с канавката не го очаквах. Ама като е заплес, така е! Докато се мъчеше да излезе, изхвърлих шиповете настрана. Пък и Хана така ще му размъти акъла сега, че три дни само за нея ще мисли.

– Добре, аз ще тръгвам. Че ми се спи. Два часа се блъсках с тая кола. Утре оправям гумите и идвам с колата и стоката. Тоя балък да вземе да свърши малко работа. Няма да носи само спомени оттук я!

– Хайде, Кире! И аз лягам, че сутринта имам едно погребение и няколко записани за изповядване.

– Ама и ти си влязъл в роля! Ще вземат да те канонизират приживе.

– Представяш ли си!? Баси! Ох, сега се сетих, че утре следобед пък съм на интервю. Нашите хора са ми пратили една румънка за клуба. Искам да я препитам. Магистраладжийки не ми трябват. Ние поддържаме висока класа! Пък е и петък. Епископът пак ще звъни да пита Хана работи ли през уикенда.

По същото време, чисто голи, Вацлав, Димитър и Хана пееха на втория етаж „We are the champions“ на QUEEN. Челото на софиянеца лъщеше от пот. Вълнообразните линии се бяха стопили. Непрекъснато се смееше. С едната си ръка удряше Вацлав по рамото, а с другата галеше Хана по бедрото.

След малко даде знак с пръст на устата останалите да млъкнат и звънна на жена си. Предаде й поздрави от Вацлав и записа на листче рецептата за баницата. Хана я взе и зачете. Вацлав се присегна, грабна шишето с ракията и наля отново по чашите. Димитър се прицели с ножа и започна да реже на тънко поредната луканка.

Хана остави листчето, стана и погледна през прозореца отсрещната къща. Още светеше. Наметна пеньоара върху вечно щръкналите си гърди и тръгна бързо към съседката. За олио, сирене и яйца.