АХИЛ КЛОШАРЯТ

Нямаше начин, Байчев стана и отвори широко прозорците. Хладен мартенски въздух, примесен с неподправения дъх на фини прахови частици нахлу в претрупаната с папки стаичка. „И все пак, по-добре да дишам дим, отколкото тая воня насреща ми“, каза си наум Байчев и пое дълбоко с гърди. После се обърна към източника на неприятната миризма, който се беше сгърчил върху стола до вратата.

Човекът беше видимо над седемдесетгодишен, слаб, с рядка и разчорлена бяла коса. Набразденото му лице преливаше от всевъзможни цветове и нюанси. Светлосините зеници контрастираха на тъмночервените струпеи около тях и върху откритото чело. Повехналите бузи бяха ту жълти, ту сиви, а на места с цвят на пепел от рози. „Здраво са го млатили!“ обобщи Байчев и се изненада, че дългогодишната му полицейска рутина позволява така непрофесионално жалостта да избута на заден план откровената погнуса от дядката.

Макар че, като се замисли човек, този клошар не беше като другите. Вярно, понамирисваше, но не толкова на непочистени фекални корички, колкото на онази традиционна градска нечистотия, в която се бориха за надмощие едно листо от кисело зеле и забравена в гардероба риза с бучка нафталин в джоба. Старецът, колкото и да беше неугледен, определено не се беше изпуснал в гащите. Даже износените дрехи му стояха по мярка. Ето, коженото яке не си знаеше годините, беше протрито по лактите, но му се лепеше като на пластмасов манекен. Дънките също имаха своите маркови кафеникави петна по коленете, но не бяха провиснали, нито отчаяно овързани със сезал. „Не, не вони! Просто не мирише добре!“, примирено призна Байчев.

И все пак, трябваше да признае пред себе си и друго нещо. Че поне сто грама съжаление циркулираха във вените му и то от момента, в който клошарят си отвори устата. Изказът му беше на човек с поне две висши образования.

Иначе, случаят беше тривиален. Малко след полунощ, докато преслушвал съдържанието на контейнера пред блока в „Дружба“, човекът бил нападнат от двама млади цигани, които го спукали от бой. При това три пъти. Първо пред контейнера. Единственото ценно нещо у него бил един допотопен мобилен апарат с клавиши, който нападателите измъкнали от дънките.

Тръгнали да се оттеглят, но човекът ги последвал с молба да му го върнат. По-едрият се ухилил и размахал телефона пред себе си. „Този ли? Ела да си го вземеш!“. За негово огромно изумление, клошарят направил рязко движение с ръка и грабнал телефона от ръката му. После хукнал да бяга към блока. Не успял. Пред входа му теглили втория побой. Отново се измъкнал и на четири крака запълзял към улицата да вика за помощ. Пак го настигнали и там се случил третия побой. Ритали го в главата, корема, гърба. Изведнъж го оставили и си тръгнали. Без плячка. И без да му вземат телефона обратно.

Всъщност, фаровете на един заблуден в нощта автомобил блеснали и циганите се смутили. Старецът спрял автомобила и обяснил на двете момчета в него за бедите си. Шофьорчето се стреснало от кървавата му глава. Набрало тел.112 и тръгнали по посоката на отдалечаващите се побойници. На петата минута дошъл полицейски патрул, който настигнал нападателите. Единият избягал, но другият, този дето ехидно размахвал телефона, задържали. Случаят се паднал на дежурния Байчев.

– Е, Ахиле! Както се разбрахме. Отиваме пред дежурния съдия и даваш подробни показания за случая. Така, както го разказа и на мен! Повдигнахме обвинение на единия от твоите нападатели…

– По каква правна квалификация? – плахо попита Ахил.

– Ами…ъъъ… Опит за грабеж. По член сто деветдесет и осем алинея…

– Да, да връзка с член осемнадесет.

Байчев се опули:

– Абе, ти си много печен бе, човек. Да не си някой изпаднал юрист?

– Не – смутено наведе глава Ахил. – Първото ми висше е в сферата на медицината. Бях офталмолог.

Клаксонът нервно изсвири под отворения прозорец и отказа Байчев от напиращите на талази любопитни въпроси. Трябваше да тръгват за съда. Подкани стареца да става и мимоходом му обясни, че задържаният циганин ще присъства с адвокатката си, която щяла да му задава въпроси. После освободи колегата, като му обясни, че сам щял да закара свидетеля до съда и да го върне пред дома му. Ахил предвидливо беше настанен на задната седалка, още по-предвидливо покрита с найлон.

Съдията Кантарджиев излъчваше безкрайно отегчение, което не остана незабелязано от Байчев. Все пак, наближаваше 16.00 и краят на дежурството му, а точно сега щеше да му се налага да разпитва някакъв клошар. Отегчението прерасна в раздразнение, когато въведоха и задържания мургав обвиняем.

Добре че служебният му защитник бе Дончева. А тя имаше навика да изкарва наполовина напращелия си бюст през деколтето, за да дразни правосъдната система. „Циганин, клошар и две големи цици. Има баланс!“, примири се съдията. После предупреди свидетеля за наказателната отговорност при лъжесвидетелстване и установи самоличността му по личната карта.

– Ахил Викторов Викторов. Хм, защо не Хектор?

– Защото победителят е Ахил, Ваша чест. Баща ми явно е обичал победителите, лека му пръст!

Байчев подкани Ахил в свободен разказ да опише случилото се. Той кимна и разказът потече от фъфлещата му уста леко, напевно, детайлно, и както гласи клишето от съдебните актове – хронологично подреден и подчинен на житейската логика. В един момент Кантарджиев се усети, че се е вторачил в смачканото лице на Ахил, вместо в игривите полукълба на Дончева, която отчаяно се пъчеше.

Свидетелят стигна до момента на втория побой, случил се заради това, че бе дръзнал да си поиска и вземе отнетия телефон обратно.

– Знаех, че ще се размина само с няколко юмрука в лицето. Но тези неосъзнати млади хора взеха торбата с дрехите, които така чинно си бях подбрал, имайки предвид, че изчаках, докато техните предишни собственици, едно излъчващо благородство и добрина младо семейство, ги оставяха отвън до контейнера. Не бяха скъсани, мъжът видимо носеше моя размер и там намерих едно чудесно елече от меринос и сравнително запазена бархетна риза, макар и с фалшиво лого на „Ла Коста“. Моите душмани не проявиха никакво уважение към тези дрехи, пропити със щастлива семейна история и поемащи по своя нов път, утешавайки един беден старец. Те се интересуваха от най-тривиалното нещо на съвременната цивилизация – парите. И когато видяха, че нямам пукнат лев, се нахвърлиха безцеремонно като едни варвари върху торбичката ми с дрехи, разкъсвайки ги на парчета. Дори не вникнаха в аргументите ми, изложени между шамарите, че съм социално слаб и отдавна не съм си плащал здравните вноски. В безсилието си ми взеха телефона. Единственото нещо, което притежавам и което ме държи свързан със света. Или поне с това, което е останало от моя скромен измъчен свят. В телефона имах само три номера. На един приятел, който отговаря за контейнерите в съседния квартал. Често си правим бартерни услуги. На синът ми, който е зъботехник в Белгия. И на бившата ми жена. В случай, че усетя наближаването на смъртта си, да мога да й позвъня и поискам прошка. Затова им извиках като един Паисий: „О, неразумний, върнете ми телефона!“. Като искам искрено да уточня, че във никакъв случай не съм довършвал фразата си с израза „вашта мамка циганска“. Те решиха да ми се подиграят и единият извади телефона като го размаха, подканяйки ме да го взема, ако имам кураж. Признавам, Ваша чест, че куражът ме беше напуснал още докато поемах юмруците по-рано, но се замислих за секунда и си зададох няколко важни въпроса. Казах си: „Ахиле, какво друго безценно ще имаш без телефона? Как ще разбереш какво прави верния ти и единствен приятел? Кой ще ти съобщи от столицата на Европейския съюз, че за втори път си станал дядо? Какво ще каже покойния ти баща, който кръщавайки те с гордото име Ахил, е тръпнел с величието на древногръцски пълководец над горящата Троя. Съзнаваш ли, че това е твоят велик миг, Ахиле? Напред, Ахиле, клети клошарю!“. Спуснах се, грабнах телефона от ръката на единия и възползвайки се от грандиозното му изумление и вцепенение, които носят изненадата, хукнах обратно, за да повикам за помощ пред блока. Уви! Настигнаха ме и там се почна втория, а после третия побой. Този път, не само с юмруци, но и ритници. Удряха ме, където сварят. Не спираха, аз се бях свил на топка на земята, стискайки безценния си телефон и очаквах смъртта си. В слабостта си и чистия си човешки страх пред нея, единствено успявах да моля за милост. И тук, ще ме прощавате Ваша чест, в този толкова трагичен и сюблимен момент, моето съзнание, дали от стреса или от нещо друго, ме запрати в началото на романа „Под игото“ на Иван Вазов. Случката във воденицата, когато Бойчо Огнянов, скрит, наблюдаваше как двете заптиета малтретираха воденичаря. А той отчаяно молеше за милост. Сетих се за думите на дядо Вазов: „Той молеше за милост немилостивите“. Та и при мен така…

– Ще ви помоля, господине, да не се отвличате – тросна се Кантарджиев, който изведнъж се сепна, че вероятно наближава 17.00 часа. – Оценявам дар словото ви, но нека се придържаме към фактите, а не към художествената литература.

Ахил смутено се усмихна:

– Да, прощавайте Ваша чест! Навремето много четях. Завършил съм българска филология задочно и по едно време дори бях главен редактор на литературен вестник. Оттам ми остана тази досадна за околните склонност да се хващам като удавник за сламка за примери от световната литературна класика, защото, апропо, един Вазов е световен, а не само балкански класик. С надеждата, че въображението ще дообогати моето скромно красноречие. За съжаление, все по-често попадам на хора, които въобще не разбират тези мои интелектуални забежки.

Байчев реши да се намеси:

– Продължи за побоите. Много ли те удряха? Болеше ли те? Отиде ли да се освидетелстваш? Можеш ли да познаеш дали единият от нападателите се намира в залата?

– Тъкмо щях да продължа – успокои го Ахил. – Ударите се сипеха безмилостно. По едно време успях да се изправя в опит да побягна или изпълзя, поне на четири крака. Двамата обаче бяха застанали от двете ми страни и със шутове ме подмятаха наляво и надясно. Ако трябва да се изразя литературно, бях нещо като…

– Фигаро тук, Фигаро там – ухили се Кантарджиев.

– Ами, да. Може да се каже. Щях да спомена „Махалото на Фуко“, но и вие не сте далеч от истината.

Съдията разголи лявата си ръка под тогата и демонстративно постави часовника си на педя пред очилата. Свидетелят разбра намека и забърза с отговорите на допълнителните въпроси, които му постави Байчев. Потвърди, че опуленият ром зад него е един от двамата нападатели. По-едрият. Разказа после как разследващият полицай му услужил с десет лева, за да си хване такси до сградата на Съдебна медицина и да се освидетелства, а после да отиде до „Пирогов.

– Верен на манталитета си от последните петнадесетина години, аз запазих десетте лева за себе си и се придвижих до Съдебна медицина с обществен транспорт, пътувайки, да, срам ме е, гратис. Съдебният медик установи травматичните ми увреждания, като ми ги съобщи и ги описа в удостоверението. Аз ги прегледах и се отказах да ходя до „Пирогов“.

– Защо? – сепна се Байчев, който за първи път в съдебната зала разбра, че Ахил Викторов не е ходил в „Пирогов“.

Ахил погледна засрамено към него:

– Как да ви кажа, господин Байчев? Просто установих, че няма смисъл да си губя времето там. Видях описаните травматични увреждания и в тях нямаше нищо, което да налага посещения на спешен кабинет или, не дай си боже, хоспитализация. Нещо, което аз прекрасно знаех, още към момента, когато приключи побоя и моите мургави нападатели се оттеглиха от линча, подплашени от фаровете на случайно озовалите се с автомобил наблизо мои спасители, господ здраве да им дава!

– В какъв смисъл? – намеси се съдията, макар прекрасно да знаеше, че в това производство въпросите се задават само от разследващия орган.

– В смисъл, господ да възнагради щедростта и добрината им, като ги дари със светлина по трънливия житейски път на…

– Имам предвид, как разбрахте, че нямате сериозни увреждания, дявол да ви вземе? – кипна Кантарджиев.

– А, това ли? – небрежно вдигна показалец свидетеля. – Имах охлузвания и кръвонасядания в областта на дясната скула, горния десен клепач, горната устна, теменната и челната област, както и натъртвания в областта на гръдния кош отпред и отзад, със съмнение за пукнато второ ребро вляво и трето вдясно. При всички положения, става дума за временно разстройство на здравето, неопасно за живота, а не, да речем, не дай си боже, за някаква фрактура, което да затрудни трайно движението на някой мой крайник или снагата. Пък и ноторно известно е, че за да има средна телесна повреда при счупени ребра, трябва да са минимум две и то от едната страна на гръдния кош. Все пак, длъжен съм да уточня, че ако нямах от двадесет години в устата си нито един зъб, със сигурност щях да имам средна телесна повреда, свързана с избити зъби. Но, както е казано, всяко зло за добро.

Съдията се надигна от стола си и веждите му се надвесиха наежени над роговата рамка на очилата.

– Откъде знаете всичко това? Нали сте завършил българска филология?

– Да, задочно.

– А тези сериозни медицински познания?

– Завършил съм обща медицина в медицинския университет и после специализирах „Офталмология“.

– Задочно?

– Не, разбира се! – подскочи изведнъж Ахил. – Медицинското образование не може да бъде по-различно от редовна форма на обучение. Бихте ли позволили хирург да ви реже, ако знаете, че е бил задочник!?

– А кое първо? Медицината или българската филология?

Свидетелят мило се усмихна:

– Първо редовното, после задочното. Сега се сетих за един случай от медицинската ми практика…

– А не! – вдигна заплашително длан съдията. – Не сега! Да се придържаме по същество! Даже мисля, че приключихме!

Кантарджиев изгледа сурово Байчев и повдигна рунтавите си вежди. Полицаят смутолеви, че няма повече въпроси. Съдията тъкмо се готвеше да затвори папката, когато двете големи гърди отпред и вляво от него изхълцаха.

– Ама, господин съдия, аз като служебен защитник имам право на въпроси към свидетеля – нацупено го подсети Дончева.

„Вярно“, каза си наум Кантарджиев, „На тая й забравих циците!“. После с неохота направи жест на Дончева да пита там каквото иска да пита.

Адвокатката погледна към клиента си. Той мигаше на парцали между двамата полицаи от „Съдебна охрана“. Направи му съучастнически знак, който недвусмислено следваше да се тълкува от всички присъстващи, че ей сега ще постави на място свидетеля и така ще го притисне в ъгъла, че с рев ще се моли да му простят за лъжите, които е изрекъл преди малко.

Дончева разтвори малък син тефтер пред себе си и потропа дразнещо с химикалка върху банката. След това придърпа блузката си надолу, при което полукълбата се издуха с двоен обем, и дари Ахил с надменен поглед, който трябваше да означава, че прекрасно си знае работата и го почва на секундата. „Знаеш само свирки да правиш!“, мислено отбеляза Кантарджиев.

– Господин Ахил…

– „Викторов“! Така е по-правилно да се обръщате към мен, млада госпожице.

– Добре де…- сепна се Дончева. Началото не беше толкова обещаващо. – Господин Викторов, как сте със зрението?

– Отлично, мила госпожице!

– Вие сте на колко години?

– Седемдесет и две.

– Виждате ли добре?

– Да. Ето сега, като гледам вашия тефтер, който е на метър и половина разстояние от мен, мога да прочета какво сте си записвала. При все, че е написано с ръкописен почерк. Искам да заявя, че за нищо на света не бих огласил граматичните грешки, които съзирам оттук, но с възхита бих отбелязал колко прекрасен и по детски наивен почерк имате, мила госпожице!

А, и между другото, тъй като, слава богу, все още попадам на книги и вестници, докато се ровя в контейнерите, често съм се пробвал напоследък и съм установявал, че от метър разстояние спокойно разчитам класическите печатни шрифтове в пункт 12, без значение от курсива и без необходимостта да са подчертани в „болд“. И без очила! Както се досещате, нямам пари за такива глезотии!

Кантарджиев не се сдържа:

– От офталмологията ли ги знаете тези неща или от времето, когато сте бил главен редактор на вестник?

– На литературен вестник, ако трябва да сме по-прецизни. Не, Ваша чест! Литераторите са скарани с подобна терминология. Те са хора на духа, не на шрифта. Тези неща ги знам от годините, когато бях коректор и дори печатар в един регионален вестник. Даже през деветдесетте, когато при печатането на вестниците се въведе за първи път предпечатната подготовка на компютър и така наречения офсетов печат….

– Стига, стига! – прекъсна го Кантарджиев и съжали, че е попитал. – Дончева, хайде колежке, ако обичате, питайте и да се приключва!

Дончева кимна и погледна към Ахил, но не с тази увереност, като в началото.

– Разбрахме, че сте добре със зрението. А как успявате да виждате толкова добре и на тъмно? Ако не се лъжа, събитията, които описахте, са се случили малко след полунощ. Колкото и добре да вижда човек, тъмнината все още е проблем пред простото човешко око. Питам, за да разбера дали въобще сте имали обективната възможност да разпознаете нападателите си.

Ахил й кимна по начин, който издаваше одобрение на поставения му въпрос. Сините му очички заиграха.

– Вижте сега, млада госпожице! Вие не сте наясно с дейността по селектиране на хранителни, текстилни и промишлени отпадъци, която някои така несправедливо обругават и наричат с думата „клошарство“. От петнадесет години съм в този бранш. И както при всеки видим или невидим стопански отрасъл, в моята работа си има строги правила. На първо място е така нареченото „райониране“. Нито един клошар, употребявам този израз, колкото и да ми е противен, за улеснение на вашето възприятие, не действа в район, различен от неговия собствен. Въпрос на чест и джентълменско споразумение. Моят район е в „Дружба“, отговарям за контейнерите на десет блока. Което води до втория пункт! Няма клошар, който да не познава района и контейнерите си, ако щете да го пуснете с вързани очи или на тъмно. И трето! Тъй като прекрасно познавам района си, мога да ви кажа и как е осветен през нощта. Участъкът с осемте контейнера пред блок 182 е осветен със осем улични лампи. Две от тях от една година светят с жълта светлина, а другите шест – с бяла, прилична на неоновата. Онази вечер работиха и осемте лампи и видимостта беше като от две луни взети заедно във фаза пълнолуние. Други въпроси?

– Нямам други въпроси! – предаде се Дончева и гърдите й увиснаха.

Когато протоколът беше изготвен и подписан, Кантарджиев повика чакащия пред залата Байчев и му го подаде. После го погледна заговорнически.

– Байчев, как го намери този ерудит между контейнерите?

Полицаят не знаеше какво да отговори и само вдигна рамене. Съдията го потупа по гърба.

– На твое място бих го поразпитал. От чисто любопитство. Аз съм любопитен, де! Така че вземи го поразпитай каква му е житейската драма и като се видим следващия път, ще ми разкажеш. Ще те почерпя едно питие. Хайде, че бързам! Трябва да настигна Дончева, че се сетих нещо.

Когато стигнаха служебния автомобил, Байчев се обърка. Вместо задната врата, отвори на Ахил предната. Докато се усети, свидетелят вече се беше настанил на шофьорското място и найлонът отзад остана неупотребен.

Пътуваха в мълчание почти до Орлов мост. Ахил гледаше разсеяно забързания трафик покрай себе си. Байчев забеляза, че очичките му се бяха превърнали в малки цепки, които едвам пропускаха синьото отвътре. Когато поеха нагоре по Цариградско шосе, старецът се извърна към него:

– Усещам, че искате да ме питате нещо, господин полицай, но като че ли се притеснявате.

– Да – сепна се Байчев. – Просто не зная откъде да започна, господин Викторов. Пък и нямаме много време.

Ахил въздъхна:

– Да, нямаме. Макар да нямам нищо счупено по себе си, почвам да усещам по-силно болките. Навсякъде по тялото. Имам нужда от сън. Уморен съм. Пък и…понамирисвам. Аз по принцип поддържам прилична хигиена, но тия двамата ме овъргаляха в какви ли не нечистотии и съм попил от тях. Впрочем…

– Да?

– Как така се случи, че сме вече на „вие“ и не седя върху онези найлони отзад.

Тук вече Байчев съвсем се обърка. От нервност щеше да изпусне отбивката за „Дружба“. Започна да мрънка и да се обяснява, от което на Ахил му стана ясно, че коефициентът му на интелигентност всявал респект у полицая. Но нещо не се връзвало с актуалния му статус на клошар.

Ахил се изсмя по начин, който убеди Байчев, че действително няма нито един зъб в устата си.

– Виж какво, млади момко! Ще ме простиш, но аз пък почвам да ти говоря на „ти“. Казано е, по делата ще го познаете. Не по ума. Всеки прави това, което най-добре умее. Ти защо работиш като полицай?

– Не знам! Така се случи.

– Ето виждаш ли!? – при което очичките на Ахил отново изгряха в лукаво-синия си цвят. – Аз, за разлика от теб, зная защо станах клошар. И по принцип всеки трябва да знае какви и защо ги върши.

– Добре, де – не издържа Байчев. – Защо станахте клошар?

Старецът усети нервността на полицая и бавно се протегна назад в седалката, като престорено изохка, хващайки се за гърдите. Владееше момента на напрежението и се стараеше да го удължи.

– Защото към края на житейския си път установих, че това е занятието, с което най-добре се справям и което най ми харесва.

– Не разбирам! – упорстваше Байчев. – Ами медицината? Нали бяхте очен лекар?

Спътникът му изведнъж стана сериозен и въздъхна:

– Уволниха ме. Допуснах лекарска грешка. Един мой пациент загуби зрението си на операционната маса. Пък и бях пиян. Тогава много пиех. Всички лекари, междувпрочем, пият.

Байчев за кратко навлезе в насрещното платно. Отново мина на „ти“.

– Само те уволниха?

– Не само, както се досещате, господин полицай! В онези времена не се даваха условни присъди за щяло и нещяло. Лепнаха ми две години при общ режим и ми отнеха лекарските права.

– И после стана главен редактор в литературен вестник?

– Точно така, господин полицай! След затвора завърших задочно българска филология, както вече знаете, и постъпих във вестника. И оттам ме уволниха. Хванаха ме, че съм ползвал фалшифицирано свидетелство за съдимост. За тая работа не приемат осъждани. За капак – още шест месеца на топло! От контейнерите обаче няма кой да ме уволни. Сам съм си господар!

Долното чене на Байчев почти се опря на коленете.

– А семейството ти?

Ахил изсумтя:

– Коя жена би търпяла пандизчия до себе си? Особено такъв, дето все се проваля в професиите си. И кой син би се гордял с подобен баща и с това грандоманско име? Каква ирония, а?

– Още ли пиеш?

– О, не! Вече ми излиза скъпо! Пък и българинът няма навик да изхвърля алкохол в контейнерите за смет. Последно пих, като бях коректор и печатар, но….това е друга история! Между другото, стигнахме!

Старецът посочи блока отдясно на пътя и Байчев зави към първия му вход. Ахил набързо обясни, че държал две помещения в мазето. Едното за склад, а другото пригодил като лична спалня. Имало отделно помещение с тоалетна, чешма и така наречения „проточен бойлер“. Там се хигиенизирал и на секундата се втурвал направо натам. Преди да затвори вратата, благодари на Байчев за десетте лева и му обеща някой ден да му ги върне. Ако се забавил, знаел къде да го намери. После му смигна:

– Казах ви, господин полицай, по делата ще го познаете! Не по ума!

Байчев изчака стареца да потъне в тъмния ход и смъкна прозореца си докрай. Все пак, Ахил бая понамирисваше.

Погледна към лунния пейзаж покрай блока. Наоколо нямаше почти никакви дървета. Единствено пожълтели ниски храсти и изгоряла трева. В този ранен пролетен ден все още си личаха последните кални бедствия на зимата.

Полицаят преброи контейнерите пред блока. Бяха точно осем. Осем бяха и уличните лампи над тях. Успоредно с тях стърчаха електрическите стълбове със снопове опънати жици. Множество лястовици бяха накацали по тях, приветствайки с чуруликане прииждащата пролет и преливащите контейнери с боклук.

Байчев се намръщи и се помъчи да се сети на кое литературно произведение му напомнят. Ама, разбира се, „По жицата“ на Йовков. То нямаше и за какво друго да се сети. После въздъхна, облегна се назад и като един Петър Моканина възкликна:

– Боже, колко престъпност има на тоя свят!