ОРЛОВО ОКО

Разказът е спечелил трета награда на журито на конкурса за кратък планински разказ “Под Върха” IV.

Йосиф караше прекалено бързо по криволичещия тесен път. Разчиташе на малкото движение в този ранен час и на това, че познава добре маршрута. На завоите навлизаше в насрещното платно, но препятствие не срещна. Укроти се едва когато на разклона за Ягодина съзря полицейски патрул. После се пъхна в Буйновското ждрело.

Искаше да бъде пръв и без компания. Знаеше, че джиповете се намират непосредствено след най-тесния участък от ждрелото. Там, където срещуположните скали почти се докосваха над пътя. Йосиф знаеше и легендата, че зимно време на това място вълците прескачали от едната скала на другата.

Накрая с облекчение установи, че точно след теснината на моста го чака един джип. Изтрито зелен, с открита каросерия и омацан със засъхнала кал. Рано сутринта джипът лъщеше от полепналата по него слана.

Йосиф паркира до самия мост и слезе. До джипа пристъпваше едър мъжага, който го приближи.

–    Какво става, приятелю? Много рано, а?

–    Ами и ти си подранил. Гледам само един джип има.

–  По това време на годината сме малко тия лудите, дето още катерят. Края на октомври е, туристите сте малко. Ти нещо сам….

–   Да, сам съм. Реших да изпреваря навалицата и да намеря някой да ме метне нагоре.

– Навалицата, ха-ха-ха… Ти си навалицата, приятелю! Само че….ако си сам, ще ти излезе скъпо. Качвал ли си се друг път?

–  Няколко пъти. И все сме били по шест човека. Сега искам да съм сам.

–  Не мога да ти взема обаче по-малко от шейсет лева. Машината лочи горивото като боза. Сякаш е млада невеста с малки бозки. Ха-ха-ха…

–  Знам! Аз и нямам намерение да ти давам по-малко.

Извади портмонето си и настоя да плати още сега, въпреки опитите на човека с джипа да го убеди, че плащането ставало накрая. Йосиф обаче набута банкнотите в ръцете на мъжагата. Той ги потри доволно, след което подвикна:

–  Хайде, качвай се, да не губим време! Влез при мен, че тук в ниското няма и три градуса, голям студ! Горе обаче е топло. На Ягодина ще те сваля да се качиш отзад в каросерията. Да видиш какъв кеф е!

Джипът изръмжа като разбудена мечка и запъпли нагоре по стръмнината към Ягодина. Мъжагата въртеше волана с една ръка, а с другата човъркаше радиоуредбата. Накрая избоботи нещо и врътна копчето. В кабината на джипа нахлу народна музика.

Горе слънцето не им даде време да се окопитят. Блесна безцеремонно насреща и Йосиф инстинктивно вдигна ръка пред очите си. Измежду озарените в розово пръсти видя табелата на селото. Джипът спря и мъжагата слезе. Йосиф сякаш беше забравил за обещанието му долу в ждрелото и продължаваше да седи в кабината с вдигната ръка.

–  Хайде бе, скачай! Само да махна покривалото отзад!

–  Ама…

– Няма ама, няма мама! Ще се качиш прав отзад по нагорнището! Това нещо само аз го предлагам.

Мъжагата скочи запъхтян от каросерията и погледна Йосиф право в очите:

– Ей, да знаеш какъв късмет имаш! Аз съм най-лудият от всички шофьори и ще ме запомниш за цял живот! Ха-ха-ха..

Гореща вълна премина през тялото на Йосиф. Тя не се връзваше със студените му длани. Сети се, че долу до моста нямаше други джипове, а това го задължаваше да бъде по-предпазлив за човека, в чиито ръце бе поверил живота си през следващия един час.

– Как се казваш?

– Ами…Казвам се Мехмед. От Гьоврен. Мюсюлманин съм. Но всички ме знаят като Мечо. Мечо от Гьоврен. И ти може да ми викаш така.

– Защо Мечо?

– Защото аз най-често съм срещал мечката. Тя щъка сутрин рано между Ягодина и връх Свети Илия. Аз съм най-ранобудния и най-често я засичам. После другите джипове я плашат и тя се крие в гората.

– И като я видиш, какво?

– Казваме си „Добро утро“. После пием по едно турско кайве. Разказваме си вицове за ловджии. Абе, занасям те, ха-ха-ха…Хич не й пука на тая моята мечка като ме види. Знаем се, нали ти казах…Аз знам, че няма да й направя нищо лошо, тя също знае това, поглежда ме и си рови в храстите. От другите обаче бяга, на тях не им вярва.

– Ако случайно я видиш без джипа, ей така, пред теб…Какво ще правиш?

– Ще сваля якето си, ще го размахам и ще го метна по нея.

– Защо?

– За да имам време да хукна през глава и да спечеля разстояние, докато баба Меца ми души якето. Мечките, да знаеш, развиват до 60 километра в час. Катерят се по дървета, плуват, не можеш им избяга. Затова, хвърлящ яке или раница, там каквото имаш, и бягай, бягай…Ти виждал ли си скелет на мечка?

– Не.

– Има всичко на всичко десет кокала по него. Един тънък, скромен направо. Ако не ти кажат, няма как да знаеш, че е на мечка. А то е, защото всичко останало са яки мускули. Затова мечката е силна и подвижна.

– Чувал съм, че ако легнеш и се направиш на умрял, без да мърдаш, мечката само ще те подуши и ще отмине…

– Ха-ха-ха… Кой ако види мечка, ще има куража да легне и да се прави на умрял. Виж, ако свършиш голямата работа в гащите, на мечката може да й замирише на гадно и сама да побегне, ха-ха-ха…

Покрай разговора за мечките Йосиф установи, че някак непринудено се беше покачил отзад в каросерията и даже се държеше за металните рамки, които преди придържаха сваления брезент. „Стана тя, каквато стана“, помисли си той. „Вече съм на хорото, поне има народна музика“. Отдолу Мечо показа глава и се провикна:

– Дръж се здраво, хей! И за предната и за задната рамка. Да не си счупиш ребрата!

Йосиф чу как Мечо известно време превключваше и ръчкаше предавките, след което нададе мощен вик за атака. Джипът този път изрева като ранен звяр и рязко тръгна напред. Гърбът на Йосиф се залепи за задната рамка. Две ребра отзад изпукаха. Пое малкото останал въздух в дробовете си и стисна със сетни сили предната рамка.

В следващия половин час Мечо правеше всевъзможни опити да докаже, че е луд. Джипът катереше отвесни терени, газеше свежи клекове, разхвърляше камъни. Вкопчил се в рамката, Йосиф се опитваше да остане прав. Беше си издрал дланите със собствените нокти, за да се държи по-здраво. В моментите, когато джипът загребваше по някоя стръмнина, той виждаше единствено небето пред себе си и усещаше как краката му за миг провисват във въздуха. Даде си сметка, че ако пусне рамката, в най-добрия случай, ще го намерят долу в Ягодина. „Няма да съм по-малко обезобразен“, помисли си той.

Накрая стигнаха върха и самото Орлово око.

Когато стъпи на земята, Йосиф установи, че краката му треперят, а ръцете са с цвят на абанос. Опита се да прецени какво беше изпитал, но не стигна до определени заключения. Може би някаква смесица от внезапни взривове на страх и екстазни течове на адреналин. Разбъркани в невъзможни пропорции през последните тридесет минути.

Мечо междувременно изгаси двигателя и приближи спътника си, който стоеше приведен с подпрени на коленете длани.

– Е…казах ти! Няма такова преживяване! Ако знаеш какъв майтап е да возиш израелски туристи. Те са взе дърти и после им събирам ченетата от каросерията…Да ти казвам ли лекцията?

– Няма нужда – Йосиф установи, че говори с усилие – идвал съм много пъти. Това на юг са Чаирите, ето там гръцките Родопи, насреща е село Чала, в дъното върховете на Рила и Пирин…

Мечо се усмихна:

– Знаеш си урока.

– Дай ми петнадесет минути да се разходя по площадката и се връщаме.

– Нямаш проблеми! Аз по принцип отпускам на туристите по половин час. Да се наситят на гледката, да преборят страха си, да почувстват бездната… Така че, не бързай! Аз ще те чакам там на пейката. Ако приключиш бързо, ела да поприказваме.

Йосиф вървеше по металната площадка. Тя дрънкаше кухо под краката му и издаваше приятно жужене. Когато стигна края й, надвеси глава над пропастта. Долу шосето през ждрелото се виеше като змия, която тихо съскаше от преминаващ автомобил.

Насреща през надипления склон се спускаха отвесни потоци, обагрени в оранжево и червено. „Никога не съм бил тук наесен“, помисли си Йосиф, „по-красиво е от всякога“. После се втренчи надолу, право към дъното на бездната.

Стоя така известно време, след което затвори очи и стисна с ръце парапета, колкото сила има. Когато отвори клепачи, видя че кокалчетата буквално са пробили дланите му. Пое дълбоко дъх и се надигна на пръсти. После отново затвори очи и изпусна насъбралият се в гърдите му въздух. Бавно и продължително.

Внезапно Йосиф напъха ръка в джоба и извади оттам сгъваемо ножче. Разтвори го и трескаво започна да драска с него върху ръждавеещата боя на парапета. Допирът на ножа до метала издаваше неприятни скърцащи звуци и Мечо наостри уши отдалече. Когато приключи, Йосиф издуха сребристата прах и сгъна ножчето. Погледна надписа и се усмихна. Обърна се и тръгна към чакащия го Мечо.

– Не е хубаво да се драска – укори го той.

– Аз съвсем малко…

– Абе, я ми кажи защо си сам. Защо дойде пръв толкова рано и защо бързаше да се качиш?

Йосиф се почувства разкрит и гол. Почеса се притеснено по врата, който беше плувнал в пот. Не му се говореше за това. Обърна лице към склоновете в оранжево и червено.

Мечо изсумтя и сложи ръка на рамото му. Йосиф срещна поглед, който беше по-скоро благ, отколкото укорителен.

– Знаеш ли, аз съм на петдесет и пет години. Нощем спя само по два часа. И не защото имам някакво заболяване, а защото не ми се спи. Ей, така, просто не ми се спи. Искам да живея, а като спя, губя от живота си. Затова съм пръв долу на моста, най-много катеря тая планина, познавам зверовете й, срещам много хора, всякакви хора. Добри, зли, уплашени, кахърни, щастливи… Живее ми се, искам още и още…А в планината това става най-добре. Тя те пречиства.

Загадъчна усмивка пробяга из лицето му, след което продължи:

-Миналата година не ми стигна екшъна с тоя джип, та отидох до Варна и скочих от Аспаруховия мост с бънджи. Просто го гледах по телевизията и си казах: „Тръгвам и скачам“. Първият път ме бутнаха от моста. Нещо ме достраша и чепиците ми залепнаха. Крещях от страх. После, като разбрах, че няма да се мре, веднага скочих втори път, доброволно. Пак крещях, но от кеф.

Мечо извади от якето си смачкана кутия с цигари. Предложи една на Йосиф, но той му отказа. Запали, пое дълбоко от тютюневия дим и го изпусна.

– Преди една-две години един такъв като тебе беше решил да се хвърля през парапета. Омръзнал му бил живота. Беше дошъл и той рано, сам. Остави си колата долу. Аз пак бях първия. Като го докарах и оставих на площадката, видях, че се мъчи да прехвърли парапета и краката му едни такива треперят…

Мечо вдигна глава и се загледа строго Йосиф.

– И какво стана? – попита Йосиф.

– Ами…отказа се! И знаеш ли защо?

– Защо?

– Защото решил, че има страх от високото! Ха-ха-ха. Той страхът понякога е за добро. Подсказва ти, че имаш още брашно за месене и хляб за изпичане.

Мечо подкани спътника си:

– Хайде да тръгваме, че имам внуци да изхранвам. Влез при мен в кабината. Стига съм те лашкал.

Джипът пое по стръмното надолу и Мечо пак се развихри. Прекарваше го през различни пътеки и храсталаци, за разлика от качването. Не спираше да крещи „какъв кеф“ е.

Когато стигнаха долу до моста, Йосиф стисна ръката на Мечо и слезе. Потъналите в дълбоки сенки скали зашлевиха студен шамар и Йосиф обгърна с ръце раменете си. Тогава усети трета ръка върху рамото. Топла, голяма, тежка.

Обърна се и видя, че Мечо го гледа сериозно.

– Защо се отказа? Ти нямаш страх от високото..

Йосиф се усмихна:

– Заради планината. Заради червеното и оранжевото отсреща. Гледах го дълго време. Когато затворих очи, исках да видя близките си, но виждах само червено и оранжево. Беше знак.

Мечо го потупа два пъти по рамото и махна ръката си.

– Няма знаци. Аллах не ти казва какво да правиш или да не правиш. Твоят Бог също. Враговете ни са в собствените глави. Само човеците имаме такива врагове. Защо си мислиш, че мечката, дето уж е най-страшния звяр, се крие? Заради човеците. Страхува се от душите им. Но в тая бездна горе човек може да изрита врага си и да стане лек. Не е нужно да се хвърля цял. Аз така теглих къч на моя душманин там, на Аспаруховия мост.

Мечо забеляза, че два автомобила спряха в близост до джипа му и една плешива глава се озърташе през прозореца. Прокашля се и вдигна дланта си към Йосиф:

– Хайде, със здраве! Следващият път не бъди сам!

В ранния следобед туристите изпълниха металната площадка на Орлово око и огласиха планината с врява. Мечо едвам успя да ги убеди да побързат и да спрат да драскат по парапета. После ги помоли да тръгват към джипа и прибра фаса в джоба си.

Изведнъж нещо го сепна и той с бързи крачки тръгна към площадката. Металът вибрираше от тежките му стъпки.

Мечо дълго време се взираше в парапета. Накрая го намери и прочете: „Йосиф беше тук и продължи“. Приглади надписа с грапавия си палец и го прочете отново. После впи поглед в отсрещния скат и застина. В недоспалите му влажни очи се отразяваше оранжевото и червеното.