Взираше се в дебелото стъбло на кестена, зад който се разстилаше кафявата алея на малкия парк. Не откъсваше очи от него. “Още малко, още малко”, повтаряше си полугласно Ивайло. Знаеше, че Мустакатият няма да издържи и ще покаже гнусния си мустак зад стъблото. “Още малко, още малко”.
“Ето го! Мустакатият!”
Ивайло притича приведен до съседния розов храст, който представляваше прозрачна плетеница от бодливи пръчки. Листата и цветовете отдавна бяха окапали в студения февруарски ден. Клекнал, Ивайло си задаваше за осемстотин петдесет и пети път въпроса докога ще продължава ВСИЧКО това. Докога Мустакатият ще го следи. Докога другите негови колеги от специалните служби ще го дебнат. На всички им се беше изплъзвал успешно през годините, но Мустакатият бе най-упорит. Не се отказваше този паразит. Този похитител на мозъци. Този мъчител на Прогреса.
От всички най-мразеше Мустакатият. Макар че именно него не можеше да вини за съдбата на родителите си. Отровиха майка му преди петнадесет години. Тогава не знаеше, но сега беше сигурен, че е с “Новичок”. Две години по-късно отвлякоха и баща му. Убеден бе, че е жив. Знаеше, че не им е дал информацията. Точно затова е жив. Мустакатият обаче беше от по-ново поколение. Личеше, че е по-добре обучен модел. Вероятно инжектиран с плазма, която го превръща в безчувствен и предан фанатик.
Само че Ивайло откри химичното съединение за разграждане на тази плазма. Имаше и антидот срещу “Новичок”. Вероятно Те също знаеха това. Знаели са го от годините му в университета, когато го обявиха за гений. Знаели са го и когато започна работа в БАН, като най-обещаващият химик. Най-младият доктор по химия. Химикът от Бъдещето. Алхимикът, който изнамери формулата на Щастието. Истинското неподправено Щастие, което ще обезсмисли цели ненужни структури и институции като проклетите специални служби, озверелите полицейски копои, крадливите партии, сенилните депутати.
Баща му пръв прозря правилните химически съставки, структурата на молекулите, но така и не налучка точната формула. Затова и го тормозиха. Първо отровиха жена му, за да го сплашат. После го отвлякоха. Криеха тогава от петнадесетгодишния Ивайло истината, казваха му, че буквално се бил изпарил от лицето на земята, а всъщност тайно го подпитваха къде баща му си крие вещите, в коя стая, в кое чекмедже, в коя кутия. Питаха го седмици, месеци, години наред след изчезването. Пратиха му дори таен агент, който се нанесе в дома му и се представяше за далечен чичо. И непрекъснато го тормозеше с въпроси. Ивайло не каза нищо. Оня се отчая и се изниза по терлици.
А Ивайло знаеше, че тайната кутия на Пандора всъщност представляваше едно незабележимо вътрешно джобче на собствената му пижамата. В него баща му натъпкваше малки бележки с миниатюрни букви и цифри, които можеха да се разчетат единствено с лупа. Ивайло отдавна ги бе преместил на друго място, още по-тайно, което не желаеше да каже наум дори на себе си. Защото Те бяха способни на всичко. Те вече се бяха научили да четат мислите на другите. Затова Ивайло не трябваше да мисли, за да не се издаде. Трябваше в момента единствено да избяга от Мустакатият и да довърши Мисията.
Мисията можеше да бъде довършена единствено при нея. Тя беше онова завършващо звено от цялата сложна операция по пътя към Върховното Щастие. Онова Щастие, което щеше да се роди от формулата и което можеше безплатно да бъде предлагано под формата на таблетка, сироп или спрей от всяка аптека, от всеки супермаркет, от всяка будка, от всеки ъгъл. Така че всички да започнат да чувстват по начин, който да осмисли цялото съществуване и Вселената. Да захвърли в боклука дяволските догми и подтисничество, маскирани зад безсмислени понятия, като капитализъм, социализъм, демокрация. За да заживеят веднъж завинаги в хармония и любов.
Ивайло дълго се готвеше за тази Мисия. Още от момента, когато в тайната си лаборатория в мазето (всъщност, изоставеното мазе на комшията, до което се влизаше през скрита дупка в стената) успя най-после да сглоби формулата и да я напише на листче. Което бе напълно излишно, защото той я наизусти набързо и завинаги.
Някой друг обаче трябваше да я узнае. В случай, че го отровят с “Новичок”. Или отвлекат. Или изпарят във въздуха. Или измъчват по възможно най-брутални начини, за които професионалистите от някогашната Инквизиция биха си изгризали петите от завист. Само и само, за да издаде формулата, а те да я изгорят, без право да я четат. По заповед отгоре.
Ставаха все по-брутални и нетърпеливи. В началото мълчаха в слушалката. После шепнеха от ъглите. Обработиха академика, който му връчи предизвестие за прекратяване на договора в БАН. Докато му го поднасяше, не смееше да го погледне в очите. Въпреки, че му обещаваше да го прати да специализира в НАСА. Такъв гений на химията не бил се раждал от векове. Така казваше. Ивайло не му се сърдеше, защото знаеше, че са Те. Не му се разсърди и когато преди седмица академикът отказа да го допусне до лабораторията на БАН. Ивайло просто искаше да изпробва формулата. Това можеше да стане само в лабораторни условия, с подходящата центрофуга за смесване на веществата и подходящата температура на симбиоза. В мазето на съседа това беше невъзможно.
После започна да намира дома си разхвърлян, а лаптопът сканиран до най-скритите файлове. Ровеха в боклука, който хвърляше, тровеха храната му. Преглеждаше с увеличително стъкло хляба си и виждаше микроскопични кристали, съдържащи халюциногени. От тях започваш да виждаш хората с кучешки глави. Или как падат части от телата им. С правилни ръбове и пъпчици като конструктор “Лего”. Знаеше това, защото веднъж нехайно изяде един кренвирш, който не бе обследвал. После се опитваше да извади главата на домоуправителката, защото беше хлътнала дълбоко в раменете й и викаше за помощ.
Тогава се бяха опитали да го изкарат луд, но не им се получи. Държаха го една седмица в център за психично здраве (известен като ЦПЗ) и после го пуснаха. Той всъщност тогава сам се бе опитал да изглежда като луд. За да го оставят на мира поне за малко.
Някъде след напускане на психиатричното заведение, той я видя. Запознаха се уж случайно, но той почувства с цялото си същество, че няма нищо случайно. Правеше му много интелигентни намеци за родителите му и Ивайло разбра, че тя знае ВСИЧКО. И по ВСИЧКО личеше, че я праща баща му. Но не онзи негов баща, когото държат заключен и пребиват из тайните подземия на службите, а онзи, който вероятно им се беше отскубнал и живееше таен живот, някъде из безлюдните острови на Адаманско море. Ивайло така се зарадва, сякаш току-що беше изпил готовия серум на Щастието. Видяха се в някакви помещения, които самата тя избра за по-сигурно.
Въпреки това, Ивайло я провери за всеки случай. Каза й, че има нещо много ценно във фризера на хладилника, точно под пластмасовата форма за лед. През следващите дни никой не влезе в дома му. Никой не отвори фризера му. Никой не повдигна залепналата формичка за лед. Да, тя беше идеалната. Тя беше пратеника. Тя ще завърши Мисията. На нея ще даде формулата. За да я разпространи надлъж и нашир. Тя беше непреследваната, неподозираната за нищо от службите.
В ранното утро на 14 февруари Ивайло се сдоби с червен балон под формата на сърце. Продаваха ги по улиците в изобилие и различни мъже ги купуваха за любимите си. Обикновено, по два-три наведнъж, колкото са любимите им. Бяха по-ефектни, по-червени и много по-евтини от саксия с орхидеи. Или две-три саксии с орхидеи.
После изпусна въздуха от балона и старателно пъхна в него свитото на руло листче с формулата. Пак го наду и върза за пластмасова пръчка. Така се появи в осем без десет пред сладкарницата.
Заради живота си нащрек, предвидливо я беше проследил няколко пъти и отлично знаеше, че тя пие всеки ден сутрешното си кафе между осем и девет именно в тази сладкарника. На две преки от дома й – четириетажна кооперация. Живееше на втория етаж. Сама. Ето точно сега стои в сладкарницата на любимата си маса. С красивата си къдрава червена коса. Преглежда телефона си и леко се усмихва.
Сърцето на Ивайло затупка. Не само заради дългоочаквания край на Мисията, а и заради самата нея. Заради нейната хубост. Онази чисто женска и възбуждаща красота, която Ивайло бе пренебрегвал с години, в името на призванието си.
Точно когато пресече поляните на малкия парк и се готвеше да притича през улицата, нещо го жегна под лъжичката. Обърна се мълниеносно и видя как Мустакатият с един скок се опитва да се скрие зад стъблото на кестена. Ето как и Ивайло се озова зад рехавия розов храст в студения февруарски ден. Денят на Свети Валентин. Денят на влюбените и на Края на Мисията. Денят, за който баща му мечтаеше.
“Дишай спокойно! Дишай спокойно”, повтаряше си той. ”Мисли! Мисли!”. Определено не трябваше да влиза в сладкарницата. Това щеше да събуди подозрението на службите върху всички присъстващи, включително и върху нея. “Тогава какво?”
Едно такси, светещо “зелено”, се появи и Ивайло начаса скочи от храста и се размаха. Шофьорът наби спирачки и той се пъхна през задната врата.
– Карайте бързо, ако обичате!
– Накъде?
– Тръгнете оттук, на кръговото ще направите обратен завой и ще се върнете пак тук. Ще продължите направо и където ви е възможно пак ще направите обратен завой. Като подминем сегашното място, ще свиете след две преки надясно. Там ще спрете!
– Филм ли снимаме или ни гонят ченгетата?
– По-лошо! Специалните служби!
– Ох, значи луд!
– Не по-луд от всички наоколо. Карайте!
– Добре, добре. Не питам и карам.
През целия път шофьорът надигаше врат, за да разгледа физиономията на странния си пътник, но Ивайло ловко се криеше зад седалката му. Когато зави след “двете преки”, той му каза да намали съвсем. В този момент Ивайло отвори дясната задна врата и се изтърколи в движение от таксито. Последното, което чу, бяха псувните на шофьора. Препускаше наведен между кофите с боклук край кооперациите. Не изпускаше балона от ръка.
Пъхна се в някакъв вход с отворена врата. Изкачи се на площадката между първия и втория етаж и оттам разгледа навън. Беше спокойно. Той също се поуспокои. На горните етажи се отвори врата и бързи стъпки запрепускаха надолу.
Кооперацията нямаше асансьор. Ивайло тръгна на пръсти също надолу, подмина входната врата и пое по стълбите към мазетата. Вървеше, опипвайки стени и врати, без да включва осветлението. Накрая една врата поддаде със съвсем леко бутване на рамото и Ивайло хлътна вътре.
Мазето беше определено неизползваемо. Изпълнено с вехтории, празни пластмасови шишета и сладникавата миризма на кръв. Опитният химик знаеше, че така миришат също плъховете. В главата му мислите се въртяха и сучеха като изхвърлени на слънце глисти. Трябваше да направи бърз план какво следва оттук нататък.
Вариантът беше само един. Да остане през целия ден в мазето, докато се стъмни. После да отиде до нейния дом. Но не през вратата, а през балкона. В случай, че са разбрали за срещата им и наблюдават апартамента пред входа, който се намираше от другата страна на терасата.
Стоя близо осем часа клекнал във вмирисаното тъмно мазе. Без храна и вода. От време на време чуваше зъбите на плъховете, опипващи всевъзможни вещи, но търкаше внимателно подметки в пода, за да ги респектира.
Когато часовникът му посочи шест часа, Ивайло леко се изправи. Излезе от мазето и тръгна обратно по коридора. Не беше толкова гладен, колкото неумолимо жаден. Но трябваше да изтърпи. Усещаше и болка в левия глезен. Явно бе навехнал крак при каскадата с таксито.
Навън беше сумрачно. Заобиколи кооперацията и застана пред нейния блок. Входът беше от другата страна, а терасата й – точно над него. Апартаментът на първия етаж нямаше балкон. Огледа се. Мустакатият липсваше. Прозорецът на терасата й светеше. Слава богу!
Стисна пластмасовата пръчка с балона между зъбите и се набра с ръце за бетонния перваз на прозореца на първия етаж. После стъпи върху него и се протегна нагоре. Хвана с две ръце металния отводнителен чучур и се набра отново. Сложи крак върху ламаринената козирка над долния прозорец и ловко се вкопчи с ръце за парапета. Последен напън и лоста на парапета вече беше на слабините му. Тук някъде силите го напуснаха, но успя да се прехвърли и се тръшна като чувал с отпадъци на пода на терасата. Изплю балона. Лежеше по гръб и дишаше тежко. Сърцето се бе преместило между ушите. Пресъхналата уста и гърлото го режеха.
Когато пулсът му се успокои и черните кръгове престанаха да се въртят под клепачите, той бавно се изправи. Взе балона в ръце и се доближи до стъклото. През рехавите прозрачни пердета се виждаше хола. Осветлението беше включено. Нея я нямаше. Ще я чака, докато се появи. Вероятно е в кухнята или спалнята. Или се е върнала от работа и е взела душ? И ще се появи само по…
Минута по-късно тя се появи само по една хавлия, преметната през гърдите и ханша на голото й тяло. Ивайло изхълца от вълнение. Боже, никога не беше я виждал така. Никога не беше виждал гола жена. Поне не и толкова гола. Прилепи лицето си до прозореца. Зениците му се разшириха. Сърцето пак се покатери в главата. “Я се стегни!”
Съвзе се бързо и леко потропа по стъклото. Тя застина и се ослуша. Почука втори път. Погледна към него. Нейните зеници също се разшириха и устата й се отвори уплашено. Той на секундата допря длан и направи умолителна гримаса. Тя го гледаше в тих и сковаващ ужас. Позна го. Показа й балона и направи знак да отвори вратата. Дръжка имаше само от вътрешната страна. Тя едва кимна и му направи плавно знак с пръст, който можеше да означава единствено “Само минутка”.
“Ама, разбира се, мила моя, трябва да се облечеш, разбира се”. Кимна й разбиращо с глава и затвори за миг очи. Когато ги отвори, нея я нямаше. Вероятно се обличаше. Времето сякаш спря.
Когато се върна в хола, беше по халат. Не изглеждаше толкова уплашена. Доближи прозореца и разпери ръце. “Какво?”
– Моля те, отвори! Нося нещо важно за теб. За мен. За всички!
Стараеше се да не говори високо, но скоро осъзна, че през дебелото стъкло на алуминиевата дограма тя не чува почти нищо. Погледна го с вдигнати вежди и доближи устни до стъклото. Той помисли, че иска да го целуне през прозореца и също насочи устни натам. Тя дъхна върху стъклото и във влажното мъгливо петно нарисува с пръст въпросителна. “Умница”, възхити се Ивайло и също дъхна от своята страна. После написа върху своето петно: “Отвори”. Духна втори път – “Важно е”. Сочеше с пръст балона.
Тя обаче се суетеше. Или не разбираше или чакаше нещо. Но какво?
Внезапно се сепна и тръгна към входната врата. Той я проследи с невярващ поглед как излиза от хола. “Да не би…”.
Случи се това, което най-малко очакваше. В хола нахлуха двама униформени, които се спуснаха към терасата. Ивайло ужасено отскочи назад и опря кръст на парапета. В същия момент няколко фенера впиха лъчовете си отдолу.
– Стой! Не мърдай! Остани на място на терасата! – викаха други униформени под нея.
Разбра. “В капан съм. Извикала ги е “. Поне не бяха от секретните, а най-обикновени ченгета. Вратата се отвори и два чифта ръце го сграбчиха за раменете. Викаха му нещо неразбираемо, но той изведнъж престана да чува. Единствената мисъл бе да пусне балона в ъгъла на терасата. Да не им го дава. За нищо на света. Тя по-късно ще го намери. Ще намери и формулата вътре. После изключи съзнанието си, така както телевизор се изключва направо от контакта, а не през дистанционното. С една малка пукаща светкавичка.
Алуминиевият звън го върна в реалността. Отвори очи и установи, че се намира в тясно помещение. Без прозорци и с една тънка луминисцентна крушка. Светлината беше слаба и мътна. Намираше се върху легло, вързан с каишка за лявата ръка. Странно същество полагаше купичка с лъжица и бутилка минерална вода на шкафчето до главата му. После съществото се обърна и излезе през вратата. Преди да я затвори, Ивайло видя, че има кучешка глава.
Значи все пак са го натъпкали с опиати. Със серума на Истината. Протегна свободната си ръка и поднесе купичката към лицето. Вътре плуваше блудкава леща. Без мирис. Сигурен знак, че е третирана с халюциногенни кристали. Бутилката с водата беше отворена. По-ясно от това не можеше да бъде.
Ивайло захвърли с погнуса купата с леща на земята. После грабна бутилката, но за миг се спря. Гърлото болеше ужасно. Сякаш някой беше изсипал чувал с бръснарски ножчета между сливиците. Не издържа и изля всичката вода в него. Ножчетата оказаха съпротива, но после побегнаха панически към стомаха. “Сега вероятно отново ще се унеса. Кой знае какво са ми намислили”, прошепна полугласно той и отново потъна в дрямка.
После в сън. Сънува, че е избягал от тайното скривалище, където го държат. Мъже със странни униформи и кучешки глави го преследваха на четири крака и лаеха подире му. Той обаче успя да им се отскубне и отиде до едно поле, в средата на което се намираше нейния блок. А тя беше на терасата. Пусна му въжена стълба. Той започна да се изкачва по нея и сякаш катереше цяла вечност. Когато се прехвърли през терасата, нея я нямаше. А терасата беше пълна с червени балони под формата на сърца. Започна да ги пука един по един, за да намери къде е формулата. Колкото повече ги пукаше, толкова повече ставаха балоните. Сякаш се размножаваха или извираха от оточния сифон на пода. После изведнъж духна силен вятър и балоните се изсипаха през терасата и десетки от тях полетяха към полето. Ивайло се разкрещя в див ужас. Почти беззвучно…
На 22 февруари д-р Наталия Радева преглеждаше електронната си поща. Уморените й очи правиха влажни опити да се фокусират върху екрана. Бяха обещали да й пратят на файл експертизата за Ивайло С. Намери писмото, отвори прикрепения файл и зачете неща, които вече знаеше. Концентрира се върху основното.
Ивайло С, на 28 години. Роден в гр.София. Без данни за фамилна обремененост. Единствено дете в семейството. На 13г. майката умира от рак на панкреаса. Бащата по професия е инженер-химик. След смъртта на съпругата си поема грижите върху Ивайло. Две години по-късно бащата реализира суицид. Оттогава датират и първите психични продукции при Ивайло С. В продължение на една година той престава да говори и комуникира с околните. Не посещава училище. С чести кататонични състояния. Впоследствие преодолява стреса и завършва средното си образование, под надзора на социалните служби и далечен роднина – първи братовчед на бащата, който се премества в дома на семейството и полага грижи. След 18-годишна възраст живее сам и прекъсва контакт с надзорника си. Завършва висше образование в Химико-технологичния университет, където показва отлични резултати. Получава специална покана и започва работа в БАН. Става най-младият доктор по химия в историята на Академията. Преди три години се появява следващия сериозен психичен проблем. Заварен е в лабораторията да пие химични съединения от епруветка. Говорел си сам, подозирал колегите си в преследване. Това налага първата му хоспитализация в ЦПЗ, където му поставят диагноза “Психоза”. Съгласява се на доброволно амбулаторно лечение, но напуска работата си. За лекуващ лекар е определен д-р Наталия Радева. Установява добър контакт с нея и стабилизира състоянието си. В последните три години данни за състоянието му идват единствено от д-р Радева, която го определя като все по-напрегнат и параноиден. Повод за настоящата хоспитализация е опит на Ивайло С. да нахлуе в дома на д-р Радева на 14 февруари през терасата. Потърсено е съдействие от органите на МВР. При настаняването си редува тежки състояния на ступор и хистерия. Отказва храна, твърди че искат да го отровят. Настоящата експертиза се затруднява да даде окончателна диагноза, тъй като освидетелстваният показва редуващи се симптоми на биполярно афективно разстройство и параноидна шизофрения – сегашен епизод маниен. Препоръчва се задължително лечение за три месеца в стационарни условия. Поради липса на близки, Ивайло С. не е в състояние да дава информирано съгласие за лечението си.
Д-р Радева затвори лаптопа и разтърка очи. Въздъхна тежко. После стана и отиде до антрето, откъдето взе палтото си и го наметна. Грабна пепелник и отвори вратата на терасата. Тепърва предстоеше да се смрачи и беше студено. Слънчевите лъчи на потъващия залез безпомощно надничаха за последно над покривите на съседните сгради. Тя потръпна, загърна се и бръкна в джоба на палтото. Извади от там кутия цигари и с усилие издърпа една от тях. Духаше неспокоен леден вятър, който ту забучаваше за секунди, ту се укротяваше. Д-р Радева издебна подходящия момент и започна бясно да щрака със запалката. Цигарата играеше между устните. Накрая успя да запали и пое дълбоко от цигарения дим.
Погледна към ъгъла на терасата и видя подскачащия и леко набръчкан червен балон, привързан за пластмасова пръчка. С формата на сърце. “Боже, това го бях забравила”, сепна се тя и се наведе да го разгледа. Взе го с едната си ръка и го разклати. Чу, че нещо вътре хлопа и го вдигна по посока на залязващата светлина. Видя навитата на руло хартия. Приближи догарящата цигара до балона и го спука. Два премръзнали гълъба излетяха панически от близкото дърво. Листчето падна на терасата сред кървави парцали.
Д-р Радева го вдигна и започна да разгъва. Показваха се все повече цифри и символи. Нещо като уравнение. Преди да успее да го разгъне съвсем, коварният февруарски вятър наду своя рог и отне формулата от ръцете й. Хартията се понесе в някакъв параноичен дервишки танц, носена от вятъра и въртяща се в спирала. Тя я проследи с поглед, докато падна някъде в тревата под терасата. После загаси цигарата в пепелника и се прибра.
Секунди по-късно един мустакат мъж притича под терасата и клекна на тревата. Намери листчето, сложи го в джоба си и се втурна към паркирана наблизо кола с включен двигател. Докато се качваше в нея, вече беше извадил мобилния си телефон и го набираше.